автор: paisa

Ще ви призная нещо - разбойник съм.
Как ли не се опитваха да ме вкарат в правия път, ама не - кво да направя, като отвътре ми идва някак си това - разбойничеството. А пък и един път опиташ ли от него, после цял живот все за това си мислиш - колко волно си живял някога. То като си млад, да ти се въртят разбойнически мисли из главата е естествено. Препускаш си с коня, надбягваш се с останалите млади разбойници, за да види света, че по-юнак от теб нийде няма. Нещеш ли, мине през твоята гора някоя принцеса, съпроводена от наконтени мамини синчета, изкараш им акъла и докато си сменят нааканото бельо, нацелуваш принцесата, пък тя - уж пищи, ама на другия ден пак през твоята гора минава, усмихва се дяволито и се оглежда няма ли да зърне юнашките ти мустаци зад някоя къпина. Да, славни времена бяха, ама с една принцеса така ни се харесаха целувките, че нито аз се сетих да я пусна, нито тя се сети да си отиде и оттогава сме неразделни, пък и две разбойничета взеха да подскачат покрай нас и да ме карат да ги уча на разни чалъми. Малки, ама здравата папкат и трябваше да започна сериозно да се занимавам с престъпния занаят, щото като ме видеха, че се връщам без плячка, а само с 2-3 мижави каракуди много им увисваха разбойническите нослета. Пък аз си знам, че разбойническият нос трябва винаги да е вирнат...
Преди какво беше - чакам през лятото да му стане горещо на някого, та да влезе в гората я да се поохлади, я да си съхрани обяда в торбичката и аз - хоп взема, че го обера, ама не напълно, та да може после пак при мен да дойде да се разхлажда - един вид хладилна такса. Дето се вика - и ръце си стискахме на изпроводяк. Да ама само с лятото не мож нахрани и зимните месеци. То не че не може, ама ако ги нямаше честните граждани щях да я карам по-лесно. Таман обереш някого и те - хайдеее - вземат ти плячката. Данъци - викат - за Южняка, дето стопля гората, за Слънцето, дето грее денем, за Луната, дето свети нощем, за разкаляното, като вали дъжд, за ехото в планинските долини. Продадох си и коня - ами те, почтените, нали ние сме разбойниците и носим вина измислиха едни картончета - Винетки им викат, та всеки който язди кон да си спомня, че е виновен и да си дава плячката за тях, тяхната м..., оппа, това го казах вече на едно друго място...
Е затуй почнах при главатаря на бандата „Планинар"АД. Викам си - добре го е измислил тоя, то в тукашните гори вече принцеси не минават, ама туристи за обиране - колкото щеш, пък и свестен разбойник ми изглеждаше - предупредил ги е, че тук ще е Ад за тях, един вид, да не си мислят, че са в Рая вече. Банда си е това, сериозно нещо - повече плячка пада.
Пък то какво излезе?
Ми той по-честен и от честните, по-почтен от почтените. Къв разбойник е това, бе? Не му стига, че съвсем законно взема главатарския пай от обраното, ами трябва да плячкосваме допълнително нахалниците, за да може честно и законно да вземе и от задигнатото, на което вика диви денти. Демек докарва си от дивите още толкова, колкото един зъбар годишно, на наш гръб. То не, че аз и другите разбойници не взимаме от дивите, ама до дентите хич и не можем да припарим...Пък само дивите не ни стигат да се разплатим с честните... Не стига, че трябва да ги обираме допълнително, ами и трябва да им бършем каляските от калта, да им лъскаме обувките на същите тия мамини синчета, дето пълнеха гащите от страх, само като ни видят, да не си тръгваме след края на разбойническото работно време и такива разни законни дивотии.
Затова ме беше срам досега, че съм разбойник. Докато една принцеса, дето живее през девет земи в десета не взе, че ме разпозна. Как ли? Ами без да се усетя, то нали си ме влече - взех, че и показах как светят елхите на лунна светлина в моята гора.
И докато една друга млада принцеса, не заплака за разбойническите времена така силно и откровено, че чак сърцето ме заболя.

Та, какво исках да ви кажа - разбойник съм си, омръзна ми да се крия, не можах да заживея честно, простете ми!