автор: joanna_vas

Беше студен зимен ден.
Снегът беше стегнал здраво земята, а слънцето отчаяно се опитваше да сгрее клонките на дърветата, които на целия зимен фон изглеждаха приказно нежни. Температурите бяха паднали доста под нулата, а улиците се бяха заледили така, че беше почти невъзможно да се върви бързо пеша. Хората се движеха сгушени в дрехите си, опитвайки се да стигнат невредими до най-близкото топло местенце. Такситата бяха пълни с хора, които трудно понасяха студовете, а денят обещаваше на шофьорите да бъде лек и доходоносен.
В един такъв приказен ден, по улиците на малкото градче, някъде там ... между всички, вървеше и Тя.
Работеше доста далеч от дома си, но това не я затрудняваше да стига навреме, дори и в такива студени дни като днешния, въпреки че се налагаше да изминава доста голямо разстояние, повечето пъти предимно пеша. Едва - едва вървеше и днес, но не усещаше чак толкова много студа, колкото всички останали хора. Тя мислеше, а мисълта й я сгряваше.
Работното време й беше изтекло и по обичайния начин, тя също се беше запътила към дома си. Отби се само за малко до близката църквичка, за да запали свещичка и после продължи отново по пътя си....

Когато наближи, тя отвори незаключената врата на къщата, която отдалеч изглеждаше много красива и в мига, в който успя да прекрачи прага, бързо затвори вратата след себе си, като че ли се страхуваше да не изгуби онова нещо, което носеше вътре в душата си и затвори. Когато се увери, че всичко привидно изглежда наред, тя въздъхна и сякаш почувства някакво облекчение.
Първата й мисъл, която премина беше, че трябва много бързо да се справи с разпалването на печката, ако не искаше да замръзне по-късно напълно от студ. Обичаше прекалено много зимата, за да може тази малка подробност от нейното ежедневие да помрачи приповдигнатото й настроение, след един толкова необичайно хубав и различен от другите ден.
Живееше от години сама, в не много голяма стара двуетажна къща, която беше наследила преди години. Къщата още носеше надпис на челната стена, точно над прозорците, които гледаха право към улицата - 1928 г. Беше привикнала да се грижи за всичко и фасадата на къщата й изглеждаше доста добре на фона на всико останало. Още през лятото беше извикала някакви майстори, които я измазаха в бяло и сега грееше цялата. Вътре беше подредила всичко така добре, че удобството и уюта не липсваха в нито едно кътче от нея. Всъщност, тя безкрайно много обичаше да си стои у дома и когато имаше възможност, можеше да не излиза навън с дни наред... Библиотеката във всекидневната й стая беше затрупана с книги, които тя обичаше да препрочита, но не преставаше да следи и купува новоиздадените романи на автори, които много обича. Интересуваше се постоянно и често оставаше пари на книжаря в аванс, който обещаваше да й набавя книгите, които тя държеше особено много да има.
Не й беше познато чувството на самота и безделие. Можеше да се каже дори, че през времето, в което беше привидно сама, тя никога не скучаеше. Дори не тъжеше, а непрестанно твореше и това я зареждаше с нови сили. Не се уморяваше, защото всяка нейна мисъл раждаше красота и така животът й се изпълваше с нея. Винаги намираше с какво да се занимава и никога не й липсваха нови идеи, дори повечето ги отхвърляше, тъй като времето не можеше да й стигне, за да ги осъществи и това я радваше...
Точно в този ден, в живота й се появи неочаквано и непредвидено Той.
Един Образ на меко и топло Видение, което я преобрази изцяло...
Не го очакваше ... Просто се случваше ...
Тя беше свикнала да не обръща голямо внимание на околните или поне до толкова, до колкото не желаеше да я смущават с излишни разговори и безсмилено изприказвани думи. Беше отзивчива и миловидна и умееше да общува добре с хората. Можеше да се кажеше, че околните я обичаха много и я ценяха заради това, което беше тя като същност.
Когато Той се появи, тя не знаеше, че е възможно до такава степен да бъде погълната изцяло от погледа му. Пъстрите му очи се запечатаха в нея сякаш завинаги. Тези цветове, ту се меняха, ту се преливаха един в друг, сякаш криеха в багрите свят, свят нереално красив, но истински нежен и нашепващ, като ручей, който извира от дълбините на бездната и всяка пръсната капчица преобразяваше битието на дните й до неузнаваемост. Очи, които сякаш отваряха пред нея цяла Вселена и разбулваха тайнства ... Топли и всеотдайни очи. Огнени. Очи ... които не се забравят никога. Живи очи. Очи на Видение в Образ ...

Видяха се точно днес, когато след работа влезе в малката църквичка, покрай която минаваше за да запали свещичка. Влизайки вътре, спря на гишето за да си купи свещичка. После, с приведена глава пристъпи напред, застана под купола мислейки нещо и ... се прекръсти. После се придвижи много бавно и тихо напред и се спря пред иконата на Богородица, която държеше в ръцете си Младенеца. Очите й се насълзиха до болка и тя мислено изплака пред нея всичко, което й тежеше до днес на душата. Прекръсти се пак, целуна иконата и после понечи да запали си свещичката. Ръцете й леко трепереха, но това не беше от страх ... Винаги когато влизаше в храм се вълнуваше ... Вярваше ... И очакваше ...
Точно в този момент, неочаквано, сякаш от излязъл от нищото се появи Той.
Беше запалил също свещичка и я подаде към нея някак небрежно, но тя забеляза, че пламъкът който гореше, не беше златист, а сребърно бял ... Това я накара да повдигне нагоре глава. И точно тогава спонтанно погледите им сякаш се срещнаха. Тя потрепна и отстъпи крачка назад. Не можеше да отдели очите си от неговите, но понечи да запали свещта. Не разбираше нищо, но чувстваше, че това което се случва е нещо много, много красиво ...
Не запомни колко време бяха стояли така безмълвно и неподвижно, с вперени погледи един в друг, но изведнъж усети, че восъка бавно се стича по пръстите й, а капчиците му падаха като мек отпечатък от устни докоснали дланите й.
Всяка капка падаше плавно със звън и изведнъж, този звън се превърна във музика, която дори не разбираше .... Усещаше как въздуха бавно потрепва край нея и успя да види до блясък, всяка градивна частичка от него. Пространството между тях се изпълваше с тях.
Това беше миг, в който красотата се раждаше и изпълваше всячески съзерцанието. Прозрачността беше толкова видима, а тези малки движещи се сребърни точици, придава изключителен чар на Видението... Видение с Образ.
Единственото нещо, което успя да продума тогава наум беше:
- Господи, колко е хубаво ...
Но в този миг, образа който стоеше пред нея изчезна. Тя не се помрачи.
Видя светлината, която за секунди се появи, обви го изцяло и красивият Образ изчезна.
Продължи да стой кротко на мястото си недоумявайки, какво се е случило. Усети, че спира дъхът й. Не смееше да помръдне, за да не би и за миг да наруши това съвършенство на Тишината, което цареше навсякъде около нея.
Изведнъж се опомни и ... видя, че свещта в ръцете й отдавна беше изгоряла до край и вече пареше пръстите й.
Восъчните целувки се сипеха върху дланите й ... и я заливаха с радост ... Изтръпна ...
Мънички капки надежда, изпълниха дните й всячески ...
Образа, който беше видяла бе просто едно красиво, неземно Видение, което чувстваше, че я променя изцяло...
Обърна се към иконата и пак се прекръсти.
Чувстваше се малко объркана, но добави:
-Благодаря ти ... благодаря ти ...
И после излезе от храма ...

През цялото време, докато вървя към дома си усещаше, че не е сама. Тя знаеше, че го носи в сърцето си и това я направи още по-силна и твърда.
По пътя не почувства големия студ, но продължи да бърза, защото искаше да се прибере преди да се е стъмни...
Сети се, че огъня в печката й отдавна беше угаснал и сега цялата къща би трябвало да е доста студена.
Когато отключи, прекрачвайки прага тя гръмко затвори вратата след себе си и влезе във всекидневната.
Все още беше превъзбудена, но Душата й беше безкрайно усмихната и щастлива ...
Спря се за миг и ... изтръпна ...
За нейна почуда печката беше запалена. Огънят се плъзна игриво по стените на стаята и близна нослето й закачливо.
На масата гореше запалена свещ, която тя разпозна!
Пламъкът й, имаше съшият сребърен цвят на стоплящо бяло, тази в ръцете на както на Образа в църквата ...
После видя, че на масата имаше също бутилка с вино, а до нея грижливо бяха поставени две чаши гравирани от топли восъчни целувки на Видението, които още пареха върху дланите й.
Тя седна. Наля от виното в чашите.
Вече нищо не можеше да я смути ... и запали цигара ... Бавно отпи ...
Усети топлината, която се разливаше бавно по тялото ...
Чуваше музиката на капките ... онази дето днес беше чула за първи път в църквата.
Въздъхна ... Почувства се лека, но вече беше спокойна ... Разбираше всичко...
Прегърна пространството и успя да почувства цялата негова сила.
Видя как въздуха припряно потрепна ... и онези малки сребристи едва уловими хаотично движещи се частици, които изпълваха стаята ...
Той беше там и тя го усещаше ...
Нощта стана неестествено светла.
Тя не можа да заспи от вълнение, а на сутринта изглеждаше по-свежа от всякога ...
Чувстваше се безкрайно щастлива, а огънят в къщата й ... остана разпален и не угасна през цялата зима .... От топлината, восъчните целувки разпукваха постоянно, а в дланите й се родиха цветовете на нейните чувства...