автор: miglena

Понякога вселената ми е
зеленооко коте,
което галя по опашката
с връхчетата на словата.
Самодоволно мърка
когато козинката му е наелектризирана
до неоново-електрик от ласките ми,
протяжно бавни и унесени в ритъма на
"Зелените поля на моя роден дом".
Понякога драска по вратите
на съседските вселени, за да ми доведе
Жабока, който се подготвя за своя
сто-километров скок през приказността,
отвъд която ще е Детелинов принц.
Прощава ми, че го изоставям понякога
по пътя към себе си и се завръща
в къщи отново и отново, привързано
към вселенския си уют, не към мене ...
но знае, че ще съм все някъде наблизо,
съграждаща и разрушаваща галактики
от думи за пореден път.
Понякога прекалявам с милувките
и се чува "Мяууу", котето забива
театрално нокти в зелените ми вени ...
имаме си и реквизитен ягодов сок, да потече
за драматизъм.
Понякога се сгушва до стиховете ми и тогава
мониторът заискрява изумрудно-смирен,
а сред присъница, в зеленикаво-стичащите се
капчици роса и скреж навън проблясват
котешките очички на гальовно-намигаща вселена.

Имаш ли зелен телескоп да ги зърнеш ...