автор: min4o

Две очи - не чуват те
камбаните.
Две уши - не виждат те
поляните.
Уста - няма остана и тя.

Не чуваше бурята той,
която бушуваше вън,
живееше в мрачен покой
и не знаеше живот ли е това или сън.

Като две звезди горящи
очите му незрящи нямаха
покой. Безкрайни нощи,
седеше в ъгъла си сам пак той.

Светът не познаваше,
животът му така си минаваше.
Светът самият него не позна,
човешкото у него не призна.

Така и никой не разбра
какво се крие в уродливата глава.
Недъзите убиха го едва роден
на тишината остана завинаги той в плен.

Не чу и не видя.
Болест, смърт - не ги позна.
Покварата, алчността,
чужда остана за него и тя.

Обгърнат отвред от тъма,
злината у хората не видя.
Мъртъв откакто бе жив,
Изпусна ли той живота див?

Вирусът HIV, алкохолът,
бедност мизерия, стрес.
Това е престолът
на великия човешки прогрес.

Но какво от това,
че светът не видя.
Загуби ли той от това?
Върху това трябва да мислим сега.

Да бе сам малко по-бъбрив,
казал би ни, че и така си е
ЩАСТЛИВ.