автор: paisa

Нима успя да съхраниш
таз сила, чистота, надежда
и скрито, но прекрасна да цъфтиш,
сред толкоз кал безкрайно нежна.

Видях те и омаян съм,
погалих те със дъх стаен,
не е ли като в чуден сън,
аз имам теб - ти имаш мен!

Нима е времето преграда?
Помитаме с един замах
на старите традиции парада,
щом устни срещнат се след смях...

Ръцете си във твойте вплитам
и как раздялата боли
и вик един из мене скита:
"Помни, че Цвете си... боди!"