автор: Rossa

Беше най-нежният мъж на света, по-нежен от най-нежната й представа. Нежен с нея. Със света - груб и настръхнал. От онези, дето никому не позволяват да им скача по оная работа. Затова го уважаваха, всички. И малко се бояха от него, естествено.

На нея й беше приятел. Поне от пет-шестина години насам. Събираше истории за живота. Истински. Беше дайл мейл адрес в един форум, да му ги изпращат. Тя не знаеше за какво са му, но му прати и нейната. Не много интересна, дори не много истинска. Той това й отговори: "Получих историята Ви, не е много интересна и мисля, че тук-там сте си измисляли." Така си беше, призна си честно в следващото писмо. Даже малко театрално се разкая, че го е заблудила. Искаше той да й пише пак, да я отличи от останалите, които му пишеха. Не знаеше, че той ще й отговори и така. Отговаряше на всички понеже. Такъв си беше, обичаше да контактува чрез имейли. Пописаха си малко, отначало интересни неща, после взеха да се изчерпват.

На път за чужбина го видя за пръв път, в София, за час. Преди да се качи на самолета. Пиха по една бира и поприказваха. Беше дружелюбен и мил. Дори й носи куфара на ръка до таксито, нищо че беше от ония модерните, с колелцата. Да не го изцапам, каза. Това я впечатли повече от всичко. Грижата му. За нея.

После разбра, че просто си е такъв. Добър и грижовен. Криеше го умело, обаче. Сигурно защото мнозина се бяха възползвали. Беше ведър с нея, но дълбоко в себе си някак тъжен. И щедър с всички, до безобразие.

Тя не беше претенциозна, нито искаше нещо от него. Само се радваше, че все пак, поне малко, са близки. Не че той допускаше някого до себе си. Казваше, че иска, но не го правеше. Беше прекалено умен, за да не е сам.

Веднъж му гостува. Имаше великолепно жилище. Кой знае защо му викаше "Тресавището". Вечерта я замъкна на кръчма. Там го попита откъде му е хрумнало това име, но обяснението му се изгуби между две чаши водка. Може пък да го беше измислил заради контраста с убийствената чистота, която поддържаше.

На връщане минаха по тясна странична улица. Вървяха по средата й, на зиг-заг. За майтап. После той я целуна, под най-силната лампа. А тя се притесни, ужасно. Защото бяха приятели. Не беше готова за това. Но го искаше.

Някак стигнаха до тях, макар да се целуваха на всяка крачка. По едно време й се струваше че ще го направят направо на улицата. Целуваха се още час подпрени отвън на вратата на апартамента му. Странен мъж, можеше досега три пъти да я е опънал, а той я целува ли целува.

Спалнята му й се стори безбрежна, като поляна. На тях обаче им дойде тясна. Беше наистина особен любовник, различен. Правеше всичко по своему и, честно казано, малко я притесняваше. Чак призори се нагоди на ритъма му. На сутринта я нахрани и много мило я изпрати. Не й се обади повече.

След две години тя му писа отново. Искаше просто да го чуе, как е. Дори не беше сигурна, че ползва същия мейл. Отговори й веднага. Продължиха да си пишат и да си говорят. За онази нощ никой не спомена и дума. Все едно не се беше случвала.