автор: meiia

До оня приятел,който...
------------------------
Опростих те в стихове.
Уморих се от прошки.
Опростените се изпонапиха,
разграбиха ме по нощите.
Любимите,до един,по перваза
се изнесоха полуголи,
от любовта ми да се опазят,
верни на някаква псевдоволя.
От смелостта им,от смешната,
си омесих наново хляба.
Позакърпих дрехите в дрешника,
прекроих,които ми стягат.
Поразкрасих се,попремених се.
И си приличам на праведна.
Любовите,не са ми изписани
на челото.Значи съм ги забравила.
Преповтарям теб,с папагала.
Гоня го.Разжалвам и славея.
Котката,изпосталялата,
я натирям.Път да мине на тая
любов,която витае из въздуха.
Все още.Следвам ти аромата.
А не искам да се привързвам.
На слабостта И изхвърлих нещата.
Но обдишвам онова подбалконие,
дето се срещнаха световете ни.
Чистите.А сега са ни беззаконие
и закон са на греховете ни.
Затова ли с теб се разбягахме
като малки обстреляни атоми.
За щастие куфари стягахме,
но пристигаме почти непознати.
По-добре да сме си наясно.
Уморих се,нали ти разправям.
От безпосочие любовта е натясно.
Не е дреха да я преправям.
Ще си тръгне.Тя е пътница вечна.
Решена е!И нослето е вирнала.
И от близка ще ни стане далечна.
Яя,виж път какъв се е ширнал!