Тя седеше пред входната врата. Беше й студено и самотно, но не си позволяваше да намести вкочанените си нозе върху поставената не заради нея изтривалка.
Когато зад вратата долавяше шум, тя се сепваше и наостряше уши, за да чуе по-ясно стъпките, тракането на компютърните клавиши, приглушения говор…
Понякога й се струваше, че стъпките са съвсем наблизо, току до самата нея... Сякаш дървената плоскост бе преграда, но отново не единствената…
Дочула мекия звук на пантофите му, тя се сепваше, напрегнато се взираше, очаквайки да види силуета му в рамката, но… стъпките секваха така внезапно, както се бяха появили…
Свиваше се на кълбо, за да застине отново в очакване. Унесът й се прекъсваше от собственото й неволно изскимтяване, после уморено се оставяше сънят да я води…
И… така дочакваше утрото… неритмичното хрипкаво дихание зад вратата… болезненото докосване на струни…