автор: min4o

"De profundis" или "La joie de vivre"
   Днес цял ден си беше вкъщи. Едно наистина рядко спохождащо го щастие. Сутринта, след питателната закуска с цялото си многобройно семейство, излезна да се поразходи из двора, който по необясними за него причини беше ограден с висока телена мрежа. Това да не е затвор? Или пък някой ще ме открадне?- бе попитал веднъж, но никой не му отговори. А предвид броя на хората, които го обитаваха и гореспоменатите оградителни съоръжения това огромно открито пространство, едно истинско дворище се бе превърнало в едно мижаво дворче. Дори тук те карат да се чувстваш ограничен! В собствения ти дом! Но с повече въображение дори на такова място човек може да се уедини, да се отдаде на своите си мисли. Нали именно за това си купи това имение. Това бе единственото място, където можеше да избяга от работата, от хората, от шума. Далеч от града. Не разбираше какъв е този така наречен човешки прогрес, който правеше от хората чаркове. Напрегнатостта, натовареността на ежедневието направо смазва хората. Те или се превръщаха в безмозъчни същества, които стават, ядат, работят, ядат, спят, а на другия ден пак стават, ...... или изпаднали в нервна криза политат от 67 етаж. Но какво пък от това, то хора колкото искаш, че даже и в повече.
   Да-а. Приятно е тук, под този малко изгнил, но все пак достолепен дъб. Само тук можеше да остане сам със себе си и да се вслуша в мислите си. Още миг, знаеше го със сигурност, и някой щеше да се появи, да го изтръгне от неговия си свят, щеше да го завлече отново в онази лудница наречена живот...
   След обяда времето отново беше негово. Но за кратко. Времето никога не стига. То ни позволява да го подържим за малко, да си поиграем с него по наше усмотрение и в един миг, никога очакван, винаги неподходящ то ни зарязва. продължава напред, а ние в повечето случаи дори нямаме време да изкажем неудовлетворението си от краткостта на преживяванието. Усмихна се. Винаги си мислим, че е можело да направим още нещо, нещо голямо, нещо, скоето да си спечелим всичкото време. Само да имахме още малко от него и ... Глупости...
   Ето и сега, той си седеше тук, беше приятно- природа, тишина, красота. А утре? Ако не знаеше вече какво ще се случи утре може би щеше да бъде Щастлив. Дали? Само да можеше да промени това утре! Защо вече вечер не затваряше очи с единствената мисъл по-бързо да мине ноща и да дойде утрото. Отмина това време. То беше отдавна, а той самият беше малък
   Вече никой не се интересува от утре (пък и защо, когато не се знае дали въобще ще го има), сега важно е настоящето, важни са парите, колите и жените. Наркотиците стоят отпред и отзад на последните три...
   - О, не!! Ето пак. Обратно при моите братя и сестри. Но аз не искам при тях. Това е светът, в който живеем- ако искаш да оцелееш и особено ако искаш да успееш: не трябва да имаш нито братя, нито сестри. А те бяха толкова много. Той не ги чувстваше близки. Искаше си неговия си, истинския си брат и малкото си сестриче. Но не и тези.
   Защо не ги обикна ли, тези другите:Най вероятно заради тези отвратителни еднакви бели дрехи. От горе до долу еднакви. Всичките

_________
*Бисетр - парижка болница за душевно болни (бел. авт.)