автор: methodius

„Ей там! Трябва да е тя!..."
--------------------------

През хиляда осемстотин четиридесет и пета,
лятото - дъждът роди карета
в долината, где, умислени, пътеките затъват в сън,
пък сънищата им: подхранват мрака,
стелещ се от онзи хълм...
Нима са дръзнали към хълма!
Къщата!... Нима към хълма!...

Спря се, закова, каретата - те през прозорчето „видяха"
седем конника в нощта, и спряха.
Мириам Натиас, с нея Джонатан ла Фей -
втрещени, брей, пред-то магически очи!
О, що ли! Що ли за сюрприз!...
И наедно изстъпи с мрака
конник из-от тях (седмина):

„Стойте! Знаем ний (дружина) що сте и че наследихте... вашето...
За къщата... Вий откажете се,
съветът ни е! О, назад, вий, заедно с нощта!
Че иначе ще, иначе ще...
Осемнадесет ще бъде девет!
Осемнадесет е девет...
Осемнадесет е девет..."

Джонатан се смя; и рече: „Я стори ми път, човече!
Думите ти не повярвах!"
Седемте зачезнаха в - нощта, нощта, но...
„Някой ден, приятелю, ще искаш помощта... ни!"
Джонатан се поизплаши. Бедният! Шега ли?
„Осемнадесет е девет"
се натрапваше без време.

(Из "Methodius - преводи на плоска певческа поезия"; по „Arrival" на King Diamond, от албума му "Abigail" - 1987.)