автор: lusinda

Тя беше много скромно и тихичко същество. Почти не говореше и често се изчервяваше. Мъжете обичаха да говорят двусмислени неща в нейно присъствие само за да наблюдават как розовината пропълзява по нежните й страни и как погледът й смутено се отмества надолу и встрани.
Тя продаваше играчки и децата много я обичаха, защото докато им показваше как работи някоя от тях, им позволяваше да си поиграят с нея, дори и след това да се окажеше, че нямат парички да си я купят. Често и сама се заиграваше с някоя играчка, която беше нова за нея, може би защото никога не бе имала достатъчно играчки в своето детство. Татковците с неизживяно детство срещаха в нейно лице един истински приятел, с когото да споделят своите възторзи и често купуваха на синчетата и дъщеричките си дребни играчици, от които децата им нямаха нужда, само за да доставят удоволствие на това прелестно създание.Майките обсъждаха с момичето своите трудности при отглеждането на отрочетата си и получаваха от нея информация, почерпена от не една научно-популярна книга, прочетена от любопитство, а после се учудваха колко на място са били дадени съветите й. Общо взето, нямаше човек, който да си тръгне от магазинчето й недоволен... и това силно осветено и с шарени витрини местенце беше една приятна спирка и за малки и за големи. Дядовците и бабите не й пречеха с оплакванията си и тя ги изслушваше също толкова търпеливо, колкото спокойно посрещаше и няколкото ужасяващо буйни дечица, които се опитваха шумно и деспотично да наложат своето мнение върху лесно наранимата психика на своите родители:))))

Приятелките и роднините й бяха нещо като постоянно присъствие там, идваше една, друга си отиваше, за да бъде сменена на свой ред от някой трети. Ежедневието минаваше доста бързо, нижеха се ден след ден, нямаше нещо, което да не бе по силите на това младо и нежно същество. Да постигне мир и щастие, да създаде нещо красиво и трайно, това бе нейната мисия и тя я изпълняваше самоотвержено и нищо не бе в състояние да я отклони от нея.

Но, както често се случва, умората от еднообразието взе да й понатежава, преди да се усети, тя започна вече да отклонява оплакванията, да не обръща внимание на грижите на всеки поотделно, спря да се натоварва с проблемите на всички. Започна да се вглежда в себе си. Виждаше едно невзрачно същество, което бе загубило своята идентичност и живеещо с живота на другите. Стана още по-мълчалива. Започна да се усмихва по-рядко, почти не забелязваше вече радостта в детските очички и работата стана досадна за нея. Магазинчето започна да запада, посетителите му оредяха, купувачите също... стана самотно и мрачно. Лампите изгоряха една по една, остана да свети само тази над главата й и клиентите й започнаха да се чувстват вече не толкова уютно както преди. И на нея й стана криво, но не искаше повече да е отдушник на никого, самата тя имаше нужда от такъв...

Един колега започна все по-често да минава през магазинчето, за да разглежда играчките, но не купуваше, а само си приказваше с нея. Тя се радваше на вниманието на този толкова мил и симпатичен човек, който имаше толкова детска душа и се усмихваше толкова сладко... Той никога не приказваше груби и грозни неща, правеше й комплименти, от които тя се изчервяваше, но приемаше с удоволствие, въпреки че не им вярваше. Започна да очаква с нетърпение появата му в магазинчето си всяка вечер. И когато една вечер той предложи да я изпрати до тях, тя от изненада отказа, а после се ядосваше на себе си, защото всъщност щеше да й бъде много приятно да повървят двамата заедно и за слуша неговия мек и топъл глас.

Той не й предложи втори път същото... а тя никога не би си признала колко много й се иска всъщност. Той пак идваше отвреме-навреме, макар и по-рядко и тя започна да усеща колко много й липсва. Веднъж стана дума за това колко малко печели тя от своето магазинче. И той предложи да й възложи работа, която и сам би могъл да свърши, но не му оставало време... а хонорара си щеше да отстъпи на нея. Смутена, тя му каза, че трябва да си помисли... да, можеше да го направи, но се страхуваше, че ще й отнеме много време. когато му го каза, той се засмя и й обясни, че няма краен срок за изпълнението, а ако остане на него, може и никога да не получи пари за тази работа, защото няма да успее да я свърши сам. При тези думи тя се съгласи. Оставаше да разбере какво ще бъде и заплащането, но й беше неудобно да говори за това и реши, че когато свърши задачата, тогава ще научи. Разбира се, направи всичко възможно и изработи проекта адски бързо. Когато му се обади, за да му съобщи това, усети по гласа му, че той се зарадва, но и сякаш имаше някакво разочарование. Той бързо пристигна, за да види проекта и остана доволен, тя видя как очичките му светнаха при вида на добре изпълнения проект. Усети и гордост от своята работа и удоволствие от похвалите му. Очите му търсеха нещо в нейните, но тя не разбра какво. И го попита. А той й каза, че ще трябва да разговаря с възложителите и да уговори заплащането в следващите няколко дни. Тя нямаше нищо против да почака малко.

Той я покани на кафе, но тя отказа, последните няколко дни и нощи се бе трудила неуморно и искаше малка почивка. После си представи как щяха да седят в някое кафене и неговите очи да я гледат така, както никога дотогава не я бяха гледали нечии други. Жадно. Гласът му, който понякога трепваше издайнически. Щеше да я гали с глас. А може би и не само... Отърси се от глупавите си мисли и тогава телефонът иззвъня. Той беше. Молеше я да отиде при него и да види проекта и да нанесе още някакви данни, които му бяха съобщили по телефона неговите възложители. И й каза, че е уговорил хонорара и че тя ще остане доволна от него. Но не иска да говори по телефона за това.

Е, разбира се, че щеше да отиде, та тя бе дала много от себе си за този проект, трябваше да го довърши. А ако наистина вземеше повечко пари, щеше да позареди магазинчето си със стока, за да потръгне малко повечко...

Когато отиде при него, той беше направил кафе, ухаеше много приятно. Покани я в това, което нарече свой кабинет. Бе малко помещение, отделено със завеса от останалата част на помещението. Имаше бюро, малка масичка, два фотьойла и един стол, закачалка с коженото му яке, закачено на нея, и една пишеща машина на пода. На масичката имаше вече сервирано в чашки кафе, от което се вдигаше пара и пет шоколадчета, които той посочи с жест, че са за нея и й каза, че отдавна е забелязал как тя прескача до съседния магазин през обедната почивка и на връщане си хапва шоколад:) Тя се смути, не знаеше, че е била наблюдавана... Седна и благодари, извади цигарите си и бързо запали една, дръпна дълбоко и издуха спасителния дим от нея надалеч, сякаш извършваше ритуал, свещенодействие. На масичката лежеше нейният проект и тя подхвана разговор за него, но той отклоняваше темата и й заприказва колко отдавна я бил харесвал и как не смеел да й го каже. Тя почти получи сърцебиене и се чудеше какво да стори, но той я помоли да го извини за момент и тя облекчено му разреши. И само след миг, като чу прещракване на ключ в ключалка, сърцето й залумка като пърхащо в клетка птиче, което отчаяно иска да се освободи. Но външно запази спокойствие и запали нова цигара.

Той отмести завесата и каза, че не искал никой да ги смущава, защото това бил важен проект, но тя не му повярва... само се чудеше какво се прави в такива случаи. Седна още по-назад във фотьойла и по-встрани от стола, но той се премести във фотьойла до нея и взе ръката й... тя смутено се опита да я измъкне, но той я целуваше страстно от върховете на пръстите й до лакътя, нежно, но силно я държеше и устните му гъделичкаха приятно копринената кожа от вътрешната страна на ръката й. С треперещ глас го помоли да престане, за да могат да си останат приятели, но той я молеше много по-убедително да го остави, страстно я целуваше вече до рамото и когато допря устни до шията й, тя трябваше да скочи, за да прикрие тръпката, преминала през цялото й тяло. Избута го с две ръце, но той се вкопчи в нея като удавник и впи устни в нейните. Остави я без дъх. Отдавна не бе целувана така... и искаше да крещи от страх, срам и удоволствие. Тази невероятна смес от противоречиви чувства й отнемаше силата. Пламтеше... Отблъскваше го, но той пак я привличаше към себе си - нежно и силно. Допирът на ръката му до гърдите й я убеди, че е забелязал възбудата й, но тя не се предаваше. Молеше го да я пусне и се дърпаше при всеки удобен случай, но той не я пускаше. Молеше я да го остави да я докосва, молеше я да го дари със щастие и да му се довери, да я направи щастлива. Уверяваше я колко много я е обикнал при своите посещения при нея, в магазинчето. Годините, през което я бе наблюдавал тайно, го бяха убедили, че тя е един прекрасен човек, и една прекрасна жена, която има толкова много неизразходвана страст. Можел да я направи толкова щастлива, колкото и тя него. Имал нужда от нейните ласки, искал тези малки нежни ръчици да го докосват по най-съкровени места, а устните й да изричат тези думички, които той й нашепваше в момента - обичам те. Молеше го - спри. Стенеше от мъка, че се бе уловила в такъв капан, но и от някаква истинска и неподозирана от нея дотогава страст. Искаше да се махне, искаше и да остане. Ръцете му не спираха.

Разкопчаваха. А нейните - закопчаваха. Неговите отново настоятелно се промушваха там, където тя не позволяваше, а после пак и пак. Умори се, но пак се съпротивляваше. И накрая се сети - прегърна го силно, целуна го нежничко и го помоли тихичко да я остави, ако наистина я обича. Това го съкруши. Но не я пусна, а само я държеше безмълвен в ръцете си и я гледаше в очите, сякаш да я запомни завинаги. Имаше толкова много тъга и копнеж в тези очи, но сигурно отразяваха и нейните тъга и копнеж.

Толкова объркана не се бе чувствала никога, но изглежда, бе взаимно. Постояха прегърнати, заслушани в равномерния вече ритъм на сърцата си, а после той я положи да седне пак и излезе, този път без извинение. Тя чу прещракването на ключа и въздъхна облекчено. Лицето му имаше виновен вид, когато коленичи пред нея и я помоли за извинение и прошка. Тя привлече главата му в скута си, целуна го като непослушно момченце по главата, после по затворените очи и по разтрепераните устни и стана. Тръгна си без да каже сбогом, а той я изпрати с тежък и нещастен поглед и после дълго стоя на прага, вгледан в пустото пространство и вдишващ миризмата на парфюма й, пропила в неговите дрехи.