Отново вибрират до скъсване
тези струни от писък в душата ми,
които е обтегнала болката.
Това кално и мокро усещане
на пребито, премръзнало псе,
поскимтяло си тихичко
пред нечии порти...
затворени.
А тази неизбежна тъга
е разтворила двери широко...
към тъмното ъгълче.
Поне в нея съм сигурна,
ще ме чуе
и ще пие със ледени устни
солта от очите ми.
Дълго, дълго,
до празно...
До утрото,
когато ще ме чака на изхода -
нова, слънчево бляскава броня...
Пак ли!
Няма как... трябва да бъде облечена.