Мила сестро,
напук на умората и напук на нахалния сън аз ти пиша писмо. Вън припяват тополите, нощ бездънна е вече навън...
Аз живея добре, не охолно, не и бедно. Живея човешки. Здравословно се храня и както е редно - съм доволна щом имам болежки. Ти разбираш защо, след четирсет години е нормално това да ме радва. Това е просто симптом, че съм жива и имам още време. Наточвам си брадвата всяка сутрин и режа израстъци по гърдите на моята памет. Хвърлям късове злоба във храстите и изпивам кафе с бучка камък. После реша косите си дълго и се гледам в едно огледало - малко,мътно, парченце триъгълно. Нямам смелост за поглед във цяло...
Към обяд някой звънва, потърсва ме. Боже мой, колко много се радвам. Дюшамето приятелски скърца... честно...Имам все още приятели. Най е труден при мене следобеда. Мъртво време,заспали часовници. Да съм жива почти невъзможно е без да ровя в ковчежето спомени. И те виждам тогава - със моряшката рокля и с онези лилавите панделки на косите ти сплетени. Помниш ли? Помниш ли как все търсехме паднали ангели?
Надвечер ми се случва да плача. Не от мъка,а просто от страх, че съм станала страшна глупачка, че съм станала даже за смях пред децата си или по принцип... Ненавиждам сълзливите сцени. И глупачките също. Опинци на нозете на слънцето слагам и го пращам при теб - да те види...Ех, защо си така надалече. Всеки спомен за теб ми е свиден. Колко искам сега да те срещна! Да събудим заспалия дракон, който (помниш ли?)с тебе приспахме уж за малко... за мъничко някога, докато "на принцеси" играхме.
Това за мене... Пиши ми веднага, знаеш - никак не мога да чакам и писмата от тебе ме радват, а си пишем по-рядко и рядко...
Да целунеш децата, сестричке! И снахата ("децата" пораснаха)...:)
Сто целувки ти пращам. Обичам те!
Вечерта е студена и ясна.