автор: lusinda

Момчето тичаше след топката. Тя беше изхвърчала високо над оградата и после се бе приземила с тупкане право на шосето. Момчето весело си тичаше след нея, щеше да я вкара обратно само с един шут, подобно на големите футболисти, които толова обичаше да гледа.
Баща му го водеше на стадиона всики път, когато имаше мач, а в събота и неделя ходеха на близкото игрище и там го учеше на тази интересна и увлекателна игра. Страхотен баща имаше - бивш футболист, а сега беше станал голям бизнесмен, но никога нямаше да се откаже да тича след коженото кълбо.

Момчето тичаше... погледна наляво и пресече, тогава видя изкривеното лице на шофьора, безумието в очите му... очите му бяха тръгнали да изскочат от орбитите си. Зад стъклото на автомобила освен лицето не се виждаше нищо друго, но сигурно човекът бе настъпил с все сила спирачките, защото се чуваше скърцане и вой на гуми. За секунди момчето си помисли, че щофьорът страшно му прилича на призрака на самия себе си, толкова бяло бе станало лицето...

Тичайки, момчето ритна топката и тя прелетя над колата, то видя как тупна в градината на съседа и мислено се прости с нея - този изверг винаги се радваше да заколи нечия топка, точно така им казваше - "Ще ви заколя и вас като топките ви"... а те го мразеха и се страхуваха от него повече, отколкото от старата вещица в края на улицата, която ги гледаше всеки ден как играят и излизаше навън, когато станеха прекалено шумни, а те веднага бягаха и се скриваха. Баща му му бе казвал, че всъщност тя е само стара и грозна, но с добър характер, обаче момчето безусловно вярваше на приятелите си, които разказваха, че тя направила магия за да умре нейния мъж. Той дълги години се бе мъчил от някаква незнайна болест, а накрая когато почина, нея я арестуваха, но още същия ден я пуснаха.

Момчето подскочи и се качи на капака на автомобила, вкопчи се в чистачките, но те се отскубнаха, колата скърцаше, гумите виеха, шофьорът бе затворил очи, но със сигурност натискаше спирачките и така бе стиснал волана, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели...

Момчето си помисли колко странно нещо е човекът. Плъзгаше се надолу, а забелязваше само колко изпъкнали са веничките по слепоочието на щофьора, как по челото му се стичат капки пот, смесвайки се със сълзите му. Искаше му се да каже на шофьора, че няма нищо страшно, че всеки момент колата ще спре, а той ще изтича да види дали все пак няма да успее да спаси топката си от заколение...

Момчето опря краката си в бронята, ръцете му бяха потни и прилепваха плътно в капака на автомобила, имаше време, щеше да спре... и тогава автомобилът се вряза в стъклената витрина на любимата му сладкарница... момчето полетя, сред дъжд от стъкълца, прониза въздуха и падна тежко на пода, точно пред барчето, на чиито столове обичаше да сяда и да си говори с каката на бара, докато си чака сладоледа или оранжадата...

Момчето лежеше, нещо топло му влизаше в очите и в устата, нещо топло го гъделичкаше в ушите, то мислено облизваше първата лъжичка със сладолед и изпитваше приятната прохлада, която му носеше тя. Видя, че над него се надвеси любимата му кака от бара, в очите й имаше сълзи, лицето й беше отчаяно, то искаше да я погали по ръката и да я успокои, че нищо страшно няма, че всичко ще се оправи, но очите му се замъглиха, а после вече нито чуваше, нито виждаше, нито можеше да каже нещо... и... черно.

Момчето потъна в черното. Вече нямаше да му трябва топката, нито сладоледа, нито щеше да се страхува от съседа, нито от вещицата, нямаше да си бъбри весело с момичето от бара, нито да облизва сладоледените си мустаци, нямаще да си бълбука с мехурчетата на оранжадата, нямаше и да остарее, нямаше да бъде...