автор: Methodius

28 бе случайно попаднал пореден номер.
28 бе случайно попаднал пореден номер- просто така се случи. А пък...

...Точно тогава лекторът нахлу изневиделица, стовари юмрук върху катедрата, оголи зъбите си в сардонична усмивка и задекламира през пръски от слюнка, задъхвайки се от ненавист, естествено- ръкомахаше.- За около час бе обзет от някаква ода...

Приключи.- Минутка пауза. По челцата на девойките-първокурснички изби кисела пот,- психологическият вакуум на тишината...

Трак... трак... трак... Лекторът- едва ли не с маршова стъпка- доближи една празна банка на първия ред, опря длани о плота, и, изпружвайки врат, набучи разкривената си мутра току сред личицата на ангелчетата:
- Има ли тук пораснали деца? (Блесна пломбираният му зъб.) Някой вдига ръка?... Много добре. Чета.-

- Парцел 28, участта на гробаря... Малко протестантско градче. Със старинна катедрала- и гробище в подножието на хълма, с лекар-идиот и продажен свещеник... Малко протестантско градче- като всички, подобни му. И както е обичайно по тези места, лекарят и свещеникът упражняваха, недотам умело, "черна магия"- по указанията на пожълтял наръчник, за който само Бог знаел, откъде се бил взел.- Не постигаха, разбира се, нищо повече, освен сегиз-тогиз да поразбуждат покойниците. На гробаря, обаче, човек мрачен и с характер, пастир на мъртвото паство тук, това никак не се нравеше.- Той НЯКАКСИ им пречеше и те се сговориха да го убият.

Банално, банално... до няма-и-къде!

Все пак- какво точно се случи...

През май...

Днес Морис, гробарят, късно следобяд гробчето на своя брат реши да прекопае. Розичките с ален цвят- само как ухаят!... Брат му, съдията- 4 години, той откакто се помина... Или да са 3?... Но се ТЪПЧЕШЕ за трима! (Бе преял с ориз- съдията.) Бедният Морис!- Ах, наистина тъгуваше!... А инак- ровил бе мнозина... Сух, висок, на 50, скръбен лик, и бакенбарди... тъмни дрехи... и цилиндър... може би? И орлов нос и... Нужно ли е да ви го описвам!

Тъкмо се здрачаваше...

Край лехата, край лехата! Бързаше Морис: в къщичката си край парка да се "подслони". Нощем мъртвите (да!) пеят, пеят дозори. Ах, за живите копнеят!... Бързаше Морис.

"Га-га...", кобен грак.

И свечери се...

- Ей го, идва, доктор Клос, там- покрай лехата! Притъмня, едва го виждам, сянка в тъмнината...
- Чуй ги, преподобни Рос! Чуваш ли как пеят! За плътта, о, за плътта, милите, жалеят!...

Лунната мъртвешка бледност, сребърният хлад: жадно котешко око се блещи над градеца.- Странен глад, и жар без топлина. Тлееща студенина. През май.

Полунощ е! В полунощ, ах, дечко с бузки алени тъй сладко спи! По челцето: нежно го целува мама: "Ангел мой, усмихваш се щастлив!"... След игри и лудория, плам и страст,- Сънчо- хоп!- лукаво смига: "Ще летим ли, а?- Само ние двама!" Звезден час за малчугана!

До креватчето- играчките са: живи?- Дървеното конче- OK, плюшеният Арлекин, мечо с барабанчето, и книжката с картинки, топката... Ех, полунощ е! Всички спинкат. Но играчките?... О, Бафомет!- Звезда проблясва.- Знам, че ти не спи-и-и-ш!...

- Доктор Клос, възвръща свяст! Здраво ли го вързах... Смятам...
- Там е, преподобни Рос, правата лопата... Не щади главата!...

Гробове- скитам и днес,- вече съвсем запустели. Плочи полегнали, мъх... Пролетно утро, през май... Но НАОКОЛО,- есен е тук. И мъгливо. Мек бръшлян по каменния зид е пуснал ловки пръсти и без свян пролазил- ето- тъй изкусно! Парк ли?- Не, мочурище, приют за гнъсни твари! Бурени и зли цветя...- Мъртвите ги хранят!... Розите?- И помен няма... в този, така да се каже, колосален поменик. Розичките- няма ги!- тез' алени целувки... Ех, Морис навремето се грижеше!... Морис, гробарят... И къщичка си построи тогава, да бъде близо до ТЯХ,- но... порутена е, дяволско котило... "Сладко пеят", сподели веднъж. А се боеше. С право!- Че онзи извратен негодник, лекарят, Клос... И другият, свещеникът... Знаеше ли някой, живи ли бяха или мъртви! А именно те го погубиха.- Приставът ги свАрил да го ровят, още топъл, тук, в 28-ми парцел... Е, съдиха ги... Отведоха ги някъде на север. Казват, неотдавна единият издъхнал- в затвора... Но кой от двамата, не разбрах.- Що ли ме е грижа!... Ох!- че остарях и аз. Аз съм РАЗКАЗВАЧЪТ, местен летописец и патриот... Нека се прибирам, уморих се... И... със здраве! Хъ-хъ... А, да!- Надписът върху плочата, при парцел 28.- Градската управа поръча на един смахнат поет да съчини няколко стиха... Погребението бе затрогващо-тържествено- с духов оркестър и... както си му е редът. Сбогувахме се с клетия Морис, самотника. Слепецът Хилас изпя заупокойна песен.- Запеят ли живите, пеят за кураж... "Metal makes us strong!"...

- Metal makes us strong!- повторно се провикна лекторът и напусна- така, както и нахлу... Фъртуна!... Ще си потроши краката!... Първокурсничките запазиха състоянието си на втрещеност, ахнали. (Във време на призива- миг, два- лекторът се изпъна в поза "мирно", само че с вдигнати ръце- със свити средни и безименни пръсти... Нали?- Онзи характерен знак... "Рогата на дявола".- Да.- "В ред" ли беше този... лектор?)

"Дядо, разкажи ми приказка!"... И се започна отначало: 28 бе случайно попаднал номер и т.н.