автор: kallin

Коридорите са празни. Вървиш покрай оживелите от гълчава врати и се заслушваш. Всяка от тях е като врата към друго измерение: живее свой живот, има свои пулс и ритъм, отделя свои вибрации.
Върви учебният час с пълна пара!
Мили мамини ученици!
Тази врата звучи с птичия глъч на първолаците. Госпожата поправя изкривените букви и прави забележка на някого. В отговор:
- Какво искаш, ма! Няма да пиша!
И следва една цветиста, дето и на дядовците в кръчмата биха им пламнали ушите. Класът се кикоти. А госпожата? Ами, кара се на децата, че се смеят...
Мили мамини ученици!
Зад тая врата изобщо не е ясно какво става: джедаите ли водят битка с Дарт Вейдър, Хари Потър ли лети вътре, яхнал метлата си или се вихри някое от приключенията на хобитите...
Зад следващата врата кънтят викове: "Гор-чи-во! Гор-чи-во!"
Мили мамини ученици!
На другата врата двамина се дърпат, всеки я тегли към себе си и накрая, като не се разбраха помежду си чия е вратата или, може би, кой е по-силен, дружно увиснаха на нея и взеха да я ползват като люлка.
Мили мамини ученици!
Звънецът бие. Всички врати се отварят почти едновременно - с трясък, разбира се. Изригват с енергията на свръхнова звезда, а коридорът заприличва на земята през юрския период.
Мили мамини ученици!
Къде са учителите? Ами, кой където. Едни пият кафе, разнасяйки димящите си чашки из коридора, други чаткат с токчета към учителската стая, трети кротко си разговарят по двама, по трима.
До следващия час. До следващия ден. До следващия випуск.
А в това време неколцина гамени от по-горните класове гонят и замерват подплашен като зайче първолак. Тиха компанийка си подсмърква нещо в шепите. От тоалетната се чуват разни звуци, ама не ми е работа да проверявам.
Лелите са изпонакацали по столове и пейки в коридора - пазят директорската тоалетна, да не я препикае някой ученик. А във времето, когато не си разменят клюки и не си правят фитнеса пак там - в коридора, бутат влажния парцал, мърморейки под нос:
- Всеки ден едно и също!
Когато зад гърба ти траква и последната врата - тази на изхода, въздъхваш облекчено:
- Избутахме още един ден!
И ако е вярно, че същият този ден година храни, то чака ни гладолечително бъдеще.
Впрочем, кой знае? И на бунището растат цветя, нали?