автор: lusinda

Съществуването ми е подчинено на една-единствена мисъл - да оцелея. Борбата със студа и трудностите при намирането на храна са само малка част от проблемите на ежедневието на моето племе. По-трудното е да се скрием така, че да не ни намерят вездесъщите Слуги на Машината. Те откриват нашите следи и преследват всекиго като хрътки, а ако им се изплъзнем, събират се отново на глутница и душат за следи, докато не ги открият. Спиране няма...

Този път аз съм Ловецът обаче. Устроили сме засада на един от тях, когото видяхме, че се е упътил към групата им.

...........



Бяха ни нападнали два дни преди това, но ние този път действахме по много организиран начин и им се изплъзнахме бързо и лесно. Стояхме скрити в една пещера, която прилепите използваха за убежище и техните сигнали явно объркваха електронните сензори на Слугите. Сега решихме, че вече сме открили начин да се справяме с тях и бяхме решени дори с цената на много жертви да опитаме да ги избием, но да не бъдем повече само Жертви.

Бинокълът показваше как един от тях, с по-внушителен ръст от останалите, раздава команди на другите и те едновременно насядаха на поляната и започнаха да извършват нещо като прегледи и ремонти един на друг. Имаха доста поражения по себе си - те не бяха неуязвими за нашите копия и стрели. Правеше впечатление, че специално тези десетина екземпляра имаха и петна по корпусите си, дали не бе ръжда? Доколкото знаехме, по-новите модели бяха направени от титанова стомана, която даваше десетки години гаранция, но бяха изминали вече повече от десет години, откакто започнахме да воюваме с тях.

Май човеците все пак бяхме намерили доста укрития, както и начин да ги поставяме все по-натясно и по-надалеч от ремонтния им цех, където се самопроизвеждаха. Понякога срещахме други групи като нашата и обменяхме информация, но колкото и да ни се искаше да се съберем със себеподобните, подобен подход би бил неразумен. За групите от повече от десет човека съществуваше доста по-голяма опасност, отколкото за по-малките.

Сега вече нашата жертва доближи капана, който му бяхме заложили и точно тогава се спря... изтръпнала го наблюдавах дали ще намери листа или клони или пък ще забележи някъде свежа пръст от мечата дупка, която му подготвихме час преди това... Той се оглеждаше внимателно, нащрек беше, но гледаше нагоре, право към мен и сякаш ме виждаше. Помолих се на ум да тръгне към мен - дупката беше право пред краката му, само една крачка трябваше да направи... помислих си дали да не изскоча, за да я направи..... и в този момент ръката на Денди ме дръпна назад. Почти се бях показала вече. Погледнах към Дени с извинение, но веднага се обърнах напред и не можах да видя Слугата никъде... какво ли беше станало, къде изчезна!

В този миг ми подадоха знак и аз претичах бързо напред към капана с вдигнато копие и забелязах как той се мяташе на дъното. От двете ми страни изскачаха хората от моето племе и всеки от нас подпря с копие подготвените предварително за целта камъни. Бутахме и се надявахме, че няма да успее да даде сигнал на останалите, преди да сме го смачкали. Двама от нашите държаха в клетка няколко прилепа, но не бяхме сигурни дали ще приглушат със сигналите си този на Слугата.

............



Сигналите бяха спрели. Водача не знаеше какво да прави, нямаше инструкции за по-нататъшни действия. Слугите бяха заети с поставената от него задача да се почистят и поправят максимално добре, а той правеше опити да се свърже с Машината за да получи нови заповеди, понеже досегашните бяха изпълнени незадоволително. Машината мълчеше. Процесът на мисловната дейност на Водача стигаше до тази точка, в която не намираше отговор на възникналите проблеми и зацикляше там. Машината не бе благоволила да разшири умствените му способности, тъй като не бе го счела за целесъобразно. Водача пак вдигна поглед и го впери в посоката, от която трябваше да дойде и последния Слуга от групата. Не се забелязваше никакво движение, нито пък сензорите му долавяха някакъв по-особен шум. Само напоследък някакви досадни твари се бяха активизирали и бръмченето им идваше от всички стани, но той прецени, че нито размерите им, нито броят им биха представлявали опасност за групата му. Нямаше и данни за местоположението на последното племе, което почти бяха хванали, когато се получи нещо озадачаващи - то просто изчезна. След като се помотаха около входа на пещерата и изследваха вътрешността й, населена отново с онези бързо движещи се животинки, Водача нареди на Слугите да се оттеглят. Пак щяха да намерят следи от десетимата, които им бяха избягали. Той дори не можеше да си представи какво се беше случило, защото в директивите му имаше заложени само две неща : преследвай и убивай! Не притежаваше нито въображение, нито изобретателност. Затова пак се опита да насочи мощно излъчване в посока Машината, но отново не получи отговор. Седна. Не че имаше нужда да седи, неговото метално тяло не знаеше умора. Но това беше заложено като част от действията, които ежедневно трябваше да извършва и той го правеше. Щеше да изчака Слугите да завършат профилактиката и после пак да им заповяда да се върнат към последните следи на племето, защото нямаше други, различни инструкции какво да прави.

...............



Приближих се до ръба на ямата. Тялото на Слугата беше затрупано почти изцяло, само едната му ръка /условно казано/ и главата му се виждаха под камъните. Очите му ни гледаха неподвижно и студено, блясък в тях нямаше, но от тях ме побиваха тръпки - очи на убиец. Ръката му се опитваше да махне най-горните камъни, когато замахнах с копието. Насочих го право в едното око и силата, с която го приковах към задната част на главата му, ме повлече напред. В този миг Слугата хвана копието ми и рязко го дръпна към себе си. Но бях предвидила това - пуснах го моментално. То проби метала на главата му и се подаде отзад. Пускайки копието ми, той насочи единственото си око към мен и хвана един по-дребен камък, светкавично го засили в моята посока, но всичко това като че ли бях го виждала вече и се наведох бързо като същевременно бутнах и последния камък върху него. Той потрупа ръката му, но окото продължи да гледа... Денди го прониза бързо и милостиво, а после ме прегърна. Треперех от ужас... закъснялата реакция на нервните ми окончания започна да се проявява.

Прилепите пърхаха и въпреки че не чувахме техните звуци, бях сигурна, че сме покрити напълно от полето на тяхната честота. Заповядах кратка почивка, а аз пак се изкачих внимателно на хълма, от който се виждаше групата на Слугите. Водача се оглеждаше наоколо, другите не проявяваха инициативата да го правят, само бързо и точно отстраняваха повредите по корпусите на телата си, правеха някакви заварки, бръмчене се чуваше, но други звуци наоколо нямаше. Време беше. Дано само нашето предположение, че сме отрязали връзката на тази група с Машината бе правилно. На него се базираше надеждата ни за победа. Защото ако те имаха връзка с Машината, значи имаха връзка и с останалите групи. А ако при началото на атаката ни Водача се свържеше с други Водачи, ние бяхме обречени на гибел.

Избърсах с цяла длан потта от челото си. Въпреки студа, бях вир-вода от напрежение, а ръцете ми бяха ледени и побелели... сложих ръкавиците си и хванах меча в едната си ръка. С другата помахах на моите хора, вече слизайки към тях. Всички наставаха тихо и вдигнаха копията си, само аз бях останала без такова. Дени поведе хората напред, а аз изостанах да ги охранявам отзад. Прилепите в мрежите почти бяха притихнали и трябваше да ги разклащаме, за да се раздвижат. Не знаехме дали това усилва обмяната на техните сигнали, никой от нас не бе ги изучавал, а това което все пак си спомняхме, ни помагаше досега.

Пътеката се разклони и се разделихме на две, обиколихме долинката и се събрахме от другата й страна, където имаше естествен път за бягство. За последен път огледах лицата на хората си - обичах ги, всичките... а към Дени погледнах кратко, но този поглед ми беше достатъчен, любовта му щеше да ми даде сили да не покажа колко много се страхувам. Кимнахме си за сбогом и вдигнах ръка. Подържах я така, преценявайки за последен път ситуацията... и я свалих бързо и рязко : атака!

Водача реагира пръв, веднага нареди на Слугите да се подредят и моето въображение ли беше виновно, но в очите му прочетох смут... Тръгнаха решително към нас, приготвяйки унищожителните си накрайници на ръцете, бяха като косачки... удължиха пръстите си до безкрайност и от този жест ми се повдигна - колко пъти бяхме намирали заклани хора от други племена... и бяхме извършвали древния ритуал по заравянето им в земята, преди да продължим напред... И всеки път се заклевах да отмъстя.

Вече не чувствах нищо, крачех решително напред и ги гледах с омраза, гореща като нажежено в ковашко огнище желязо. Наближихме достатъчно и дадох знак - всички замахнаха с копия и мнозина от Слугите паднаха, но и доста от тях продължиха. А Водача дори не погледна назад. Вдигнах пак ръка и девет стрели се забиха в телата на тези чудовища, но падна само един... Зареди, беше следващата ми команда. Стреляй - по-следващата... всички Слуги продължиха напред. Извадих меча си и всички последваха примера ми. Чакахме да се доближат и въпреки, че остриетата на ръцете им бяха равни на по пет меча отляво и отдясно, храбростта ни ни беше заковала на място.

Кимнах с глава на Дени - той развъртя мрежите с прилепите над главата си и ги хвърли към лишените от чувства същества срещу нас. Това произведе ефекта на бомба - всички паднаха, гърчеха се като че от множество рани, удряха един по друг напосоки, нанасяйки си по-жестоки рани и от нашите. Сечехме ги и се пазехме от техните свистящи удари, прилепите се въртяха над главите ни, поражението на врага ни беше пълно. Водача бе напълно парализиран от този шум, той пръв се прости с това, което го задвижваше - неговото реакторче. Последваха го и всичките Слуги, един по един.

Стояхме с увиснали надолу мечове, задъхани и радостни, постигнали мечтата си, прилепите си тръгнаха в ято към родната си пещера, а проблясващите с червен от залеза проблясък тела на нашите врагове лежаха в краката ни.

Ние бяхме победители. Ние бяхме Човеци. И нищо на света не можеше да ни сломи - духът ни все щеше да намира пътища към свободата. Сега трябваше само да намерим себеподобните си и да ги научим как да се борят. Нямаше и съмнение, че борбата щеше да бъде дълга.. но в този миг опиянението ни даваше сили и надежди, че си заслужава жертвите.

Прегърнах огромния като мечка Дени, той ме вдигна като перце и после всички ме заподхвърляха във въздуха, крясъците и смеховете ни отекваха ликуващо в скалите наоколо и се връщаха удвоени... победа!