автор: Niq_Nichiq

- Малко съм объркана...
- От?
- От себе си.

Тату - 30 минут. Или както там се пише. Едва ли ще забравя тази вечер. Дъждът вали бавно и тихо. Обичам дъжд. Защо? Успокоява ме.
Мисля си за летата когато ходехме на любимото ни място край морето. Арапя.
Там има едно местенце. Само мое си е.
Скали, а нагоре гора. Обожавам това място. Част от душата ми е. От мен.
Там ходех когато бях най-разстроена и когато бях най-щастлива. Споделях с морето проблемите, скърбите. Не исках да ги кажа на човек. Хората някак не умеят да разбират и да пазят тайните.
Ела и седни до мен. Искам да ти разкажа какво е там.
Има една огромна каменна тераса. Като седнеш там морето спокойно мие краката ти. Ако отидеш по залез слънце можеш да видиш как водата бавно и някак тъжно променя цвета си - от наситено синьо, през сиво, до черно.
Но най-хубаво е когато морето е бурно. Тогава дори да седнеш на най-високото място водните пръски те застигат. Колкото и да се прикриваш пак ще се намокриш. Става ти едно весело... Леко. Прекрасно.
Искаш ли да отидем там? Хайде.
Усещаш ли тази особена миризма: бор и морска вода? Кара сърцето ми да бие учестено.
След малко вече сме там, на скалите. Усмихвам се. Господи!
То е като да видиш любимия след дълга и мъчителна раздяла.
Протягам ръка и ти показвам как последните лъчи на слънцето танцуват по повърхността на водата. Днес е спокойно. Тихо е. Подухва лек ветрец, който от време на време предизвиква тръпки, но нищо повече.
Как ми се иска да видиш онова място така както го виждам аз всяка нощ в сънищата... Липсва ми. Липсва ми и нежната, майчина прегръдка на морето.
Отпускаш се във водата и се оставяш да те носи. Не чуваш нищо. Някак странно е. И трудно. Защото трябва да се довериш.
Странно е, че когато хората се учат да плуват по-лесно се доверяват да се отпуснат в чуждите ръце отколкото в прегръдката на водата. Според мен е малко глупаво.
Когато аз се учех да плувам сама реших, че трябва да се доверя на водата. Някак интуитивно. Без мисъл. Без граници.
Много хора потъват като камъни. "Too many minds" ще каже самураят. Сигурно е прав.
Виждам ли плажовете? Те са два. Единият е по-голям, а другият е по-малък и закътан. Там ходят да играят волейбол. Мисля, че там се влюбих за пръв път.
Малко по-нататък има един остров - Докторският остров.
Искаш ли да се разходим? Дай ръка и да тръгваме.
От скалите може да се излезе на една пътека, която минава покрай боровата гора. Тук се крихме като деца и се плашехме един друг. Вървим известно време... Надясно е друга пътека, която води към града. От двете страни е изолирана от дървета. Високи, силни дървета. Като вървиш по нея виждаш само светлината по самата пътека. И наоколо е такава тишина и спокойствие. Сякаш няма нищо друго на света освен тази огрята пътека и ние. Нищо.
Надолу има път, а покрай него има засадени стари тополи. Като малка си мислех кой ли ги е засадил и преди колко години, за да са станали толкова големи. Там разпъват палатки. Там прекарах най-щастливите дни от живота си. Там израстнах, там за пръв път плаках горко заради самотата, която ме ядеше всяка нощ. Там разбрах, че не е толкова страшно и че "в началото винаги е тъмно".
Мълчиш. Както винаги. Но това няма значение. Исках да ти покажа, да ти разкажа. Исках да споделя нещо, което е мое, съкровено и истинско.
----------

Плува ми се. Искам да се потопя в морето и никога да не изплувам. Като Жак Майол. Много плаках на този филм. "The Big Blue". Той е първият филм, който си спомням, че ми е направил впечатление. Обичам го като онова място. Обичам го като... теб. Може би.
Усмихваш се. Малко ти е неловко, нали? Не е страшно. Скоро и аз ще замълча. Така е редно. Май.
Навън продължава да вали. Хубаво е. След дъжд е прекрасно. Земята е чиста и усмихната. А когато се появи слънцето и се огледа във всяка водна капка Земята става толкова ослепителна, че ти се иска ако се наложи някога да загубиш зрението си то нека е сега. Нека запечаташ тази картина в съзнанието си докато си жив и тя те крепи във вечния мрак.
След малко ще си легна. Няма да мисля за теб. Обещавам. Поне ще положа усилие. Ако не друго.
Ще се сгуша в голямото легло така че да заема най-малко място. Ще се свия като ембрион в корема на майка си и ще се опитам да спя. Да забравя. А дъждовните капки навън ще почукват тихо по прозореца, за да ми напомнят, че те има, че животът продължава, че дишам, че мога да се справя с всичко, че ако кажа едно "искам" всичко е възможно...
Топлина.

На Мълчаливеца