автор: lusinda

Лежа мързеливо в хамака, един красив негър ми вее с гигантско ветрило направено от палмови листа с много дълга дръжка /да не си помислите, че е някакъв фалически символ:))))), просто това е единствения начин миризмата му да не достига до мен:))))/, над мен се сключват клоните на няколко жасминови храста, а едно красива дребничка азиатка ми прави божествен масаж...
Отпускам се максимално на фона на "Лунната соната", нищо, че е бял ден и слънцето пече и изгаря, ако не си на сянка... лъчите му правят всичко да изглежда искрящо и позлатено, а по безоблачното небе можеш да видиш далечни като точици, телата на няколко птици, реещи се в търсене на партньор или храна или просто на по-хладен въздушен поток.

После от вътрешността на огромната ми пететажна вила, цялата бяла и с плосък покрив, излиза моят иконом и ми носи непрозрачна от кондензираната по стените й влага, чаша пълна с джин-тоник... Прокарвам лениво пръст по гърлото й /казват, че означавало полово желание, ама не вярвайте:)))/, после проследявам набъбващите капчици, които се спускат бавно по стените й, но не успяват да капнат върху нажеженото ми тяло, защото се изпаряват някъде по пътя си надолу... Отпивам бавно и разточително... хладината, която се спуска по вътрешностите ми е като тръпка от възбуда...

Облизвам устни, лекичко прокарвам студената все още чаша по кожата си потръпвам. Мърдам с пръстите на краката си и това ме забавлява като детска игричка - смешно е. Обръщам се по корем и се чудя дали ще имам сили да се добера до живителната мокрота на прозрачночистата вода на басейна, който е на около пет метра от хамака ми... Не се колебая дълго, отмятам прозрачния воал, с който съм се покрила, за да не изгоря и с две крачки се засилвам и скачам в дълбокото разширение откъм моя край на басейна. Затворила съм очите си... искам като ги отворя да видя мехурчетата, които се издигат над мен, предизвикани от потапянето ми...

Отварям ги, около мен е тихо, само на няколко сантиметра от очите ми е дъното, а под него е океанската повърхност. Виждам обитателите на залива, които необезпокоявани от нищо, вършат своите всекидневни дейности, токлкова неразбираеми за мен, но толкова очарователни, че затаявам дъх, сякаш да не прекъсна магията.

Водата се опитва да ме изтласка нагоре, но аз съм се хванала с една ръка за стъпалото, което води нагоре, към света на суетата. Не искам да излизам оттам, никога, но вече се налага... Трябва да поема глътка въздух, тъй като моите системни упражнения за приучаване към подводен начин на живот са довели само до удължаване на престоя ми тук, долу... Има още много път да извървя, докато извърша необходимата ми за целта мутация. Изхвърчам като тапа на повърхността и виждам, че за краткото време, през което съм била на дъното, по небето са се скупчили черни, буреносни облаци - задава се нещо грандиозно...

Обичам стихиите! Ще си лежа в басейна и ще се радвам на бичуването на водните струи по собственото си тяло. Ще гледам танца на храстите, под напора на силния вятър, ще пея заедно с барабаненето на огромните капки дъжд по покрива на моята хасиенда и ще се гмуркам до дъното, когато ми стане студено, за да понаблюдавам играта на морските обитатели под това, което е техния покрив - дъното на моя басейн.

Хоризонтът се е слял с повърхността на морето. Черни и почти непрогледни са облаците - толкова ниско над мен, че мога да ги докосна с пръсти. Хладно е, почти студено, враждебността на природата не ме плаши. Но настръхналите косъмчета по тялото ми ми говорят, че е по-добре да се приютя в прегръдката на затоплената вода в басейна и аз се отпускам по гръб... Чувството е незаменимо. Сякаш ме люлее най-майчината прегръдка на света. Отново проверявам какво правят моите морски приятелчета - разтревожено щъкат насам-натам, но сякаш спазват някакъв ред, почти ритуалните им действия ме омагьсват и не мога да откъсна поглед, а в това време чувам как бурята вилнее над мен. Студена вода се влива в тази на басейна и освежава усещанията ми. Време е да изляза, защото по невинните наглед облаци започват да пробягват ефирни светлинки, а после се чува и далечен тътен...

Изскачам от басейна и спринтирам до вилата, сякаш ме гони глутница подивели кучета. А там ме чака затоплена хавлия, услужливо протегната напред от моя личен камериер, а после прохладно-гладките копринени чаршафи, в които се сгушвам като новородено и точно с толкова мисли в главата, веднага заспивам...