автор: Niq_Nichiq

Днес The Queen and King of Far Far Away a.k.a. Mom and Dad ( за незнаещите аглийски превод: Кралицата и Кралят на Далече Далече още известни като Мама и Татко) откриха топлата вода в интернет пространството т.е. чата.

О, ужас! Тя ми пипна компютъра! О, ужас на квадрат! Не мога да седна от нея!
А той припира да го уча как се чати...
Започвам да треперя, потя се... Искам си компютъра! Не ви ли прилича на онази история с кламера?
Стоя си аз в хола, а майка ми, която се прибира един път в месеца чати в другата стая. Баща ми чати в хола. Чувам само трак-трак-трак... ПОМОЩ!!!
Плаче ми се днес повече от обикновено. Може би защото не съм се чувствала толкова сама с хора в стаята.
Баба ми се материализира вкъщи на обяд днес. Странно. Изглежда ми различна. Може и тя да е почнала да чати. Да обсъждат сериали и плетки в icq.
Днес говорих с онзи, който мълчи. Попита ме как съм. За пръв път. Чувствам се горда със себе си. Провокирах някаква нестандартна за него реакция. Щастлива съм. Поне за малко. За миг. За едно махване на крилцата на пеперуда (или пипируда).
Имам нужда от нещо, но все още не съм определила какво. Изпадам в депресия, защото родителите ми се вдетиняват, а аз ставам все по-голям сухар.
Сутринта майка ми изпадна в поредния си истеричен пристъп. Навика ми се едно хубаво. Пък аз от нямане какво да правя се разревах. Тъжно ми беше. Но не ми се плачеше. По принцип плача пред хора, за да им покажа, че бъркат когато не искат да ме чуят. Мисля, че се справям добре. Майка ми спря да вика след малко и тръгна да ми се извинява. Но ако само с едно извинение всичко минава... защо сърцето все още боли?
Сигурно си мислите, че всичко изби някак към меланхолия и скоро ще спрете да четете. Случва се. Случва се. Макар, че не ми се иска.
За кой ли път ще повторя, че се чувствам самотна. Мъничко.
Снощи спах от 1 до 3. Само два часа. Станах и седнах пред компютъра. Щях да решавам задачи. Как мразя да м гони безсънието...
Нямаше го в чата. Пък ми се искаше да беше тук. И аз не знам защо. Може би, за да помълчи разбиращо. Мечко-катерица.
Искам си компютъра. Сега друго не искам. Да седна на удобно, в моето си леговище, да загася лампата и да пусна някой хубав филм. Да е тихо и топло. Да няма мама и татко чатъри. Да има някой да помълчи разбиращо.
В такива моменти винаги в ума ми изплува една сцена от "Последният самурай".
Преди да започне финалната битка Алгрен излиза, облечен в червената броня. И един от ония извисените пичове отива при него и проверява бронята му. Дръпва я силно и кимва одобрително. Сещате ли се?
В моменти като този имам нужда от едно такова одобрително подръпване на бронята. Поради липсата на извисен пич аз поемам и тази роля.
Какво правя, за да постигна желания афект?
1. Подстригвам си косата. Оставям я само няколко сантиметра. - не помага винаги тъй като косата расте прекалено бавно.
2. Опитвам се да се удавя в банята, но поради липса на вана е малко невъзможно. Накрая излизам пречистена и уж осъзнала най-важното в живота.
3. Вредя си по някакъв начин - пуша, ям много, не спя два-три дни, въобще самонаказвам се някак си.
4. Всичко, което се сетя на момента.
Нищо особено не се случи днес. Освен, че поисках да имам четири стомаха и четири тави с баница, за да се натъпча до забрава. Надявах се, че толкова ще преям, че няма мога да отговарям на въпроси от рода на "Как да си пусна icq-то?", "Защо това мига?", "Защо това не мига?", "Защо той/тя не ми отговаря?" и т.н.
А аз съм в сесия. Не ми е нужно много. Само малко внимание. А не притичващи Queen and King of Far Far Away от една стая в друга само защото чатът им дрънка. По дяволите! Майната му на чата!
Иска ми се да пукна от преяждане с баница. Трагизъм и мизерия.
Поне едно същество в тази къща ми обръща внимание - котката ми парашутист. Защо парашутист? Защото два пъти доброволно скача от седмия етаж и нищо й няма. Така и не разбрах каква беше причината за скоковете и дали беше в депресия. Може пък да е прозряла в бъдещето, че чатът ще изпие мозъка на старото поколение вкъщи и е решила да се лиши от мъките на момента. Или пък някой котарак й е отказал як, здравословен секс. А може и да не е намерила отговора на въпроса "Да бъдеш или не" й е решила да го реши по бързата процедура. Като Жак Майол от "The Big Blue", който няма причина да изплува от дълбините на морето.
Както и да е. Тя сега е при мен. Хапе ме по ахилесовото сухожилие, а аз вия като ранено животно (което си е факт). Така изразяваме любовта и почитта си една към друга. След като ме дари с чудесни, нови белези тя се настанява в скута ми и заспива. Поне знае, че имам нужда от мен. И не ми казва "Върви си".
Обикновено тя си тръгва. Но аз затова я обичам.
Следобед поспах. Завих се през глава. Обичам да правя така. Чувствам се защитена и обичана от одеалото. Кефффф!
Преди да заспя си мислех за скапания даскал по английски. Май ще минат няколко дни докато си го избия от главата. Разиграх малка сценка на прелъстяване в ума си и докато се усетя бях заспала.
Събудих се, а навън беше тъмно. 18.30. Огледах се. В хола няма никой. Майка ми пак чати на моя компютър. Лиспва ми машинката! А майката още повече.
Оставих я. Нека се занимава. Седнах да пия кафе. Обичам кафе. Обичам да вдишвам аромата му, да усещам вкуса в устата си. Обичам топлата пара да се плъзга по лицето ми и да го гали. Пак съм се разнежила. Или разгонила. Не знам.
Седя си в тъмната стая. Запалих една свещ и седнах на пода. Някак... свещено е. Колко много спомени! Вглеждам се в пламъка. Черно езерце от восък отдолу. А на свещта пише с японски йероглифи "Обичам те". Има нещо страховито в това черно езерце с пламък отгоре, което ме обича. Някак всепоглъщащо е.
Бих искала той да беше останал заради мен снощи. Бих искала да съм птица. Бих искала да съм делфин. Бих искала да съм лъжица. Последното не знам защо.
Никой не ме заговори днес. Mom and Dad сега се карат кой да седне на другия компютър. А аз съм направила барикада пред моя и не си го давам. Мой си е.
Това е свят. Добре дошли! След малко ще сложа и изтривалка с надпис "Welcome".
Спи ми се...

"заспиваш, спиш... сънуваш може би?"

....
лирично отклонение :
"Тъй размисълът прави ни пъзливци
и руменият цвят на дързостта ни
повяхва под отровното белило
на многото мъдруване. И ето,
мечти високи, почини с размах
на нейде кривват и така си гаснат,
не станали дела!... Но тихо!"

Ех, даскале... Ех, мамо... Ех, любими...