автор: nadya

Ровейки из паметта си се върнах в моите тинейджърски години или както тогава ги наричаха гимназиални. тогава всичко беше по различно,не така освободено и действително.Все криехме по ъглите и тайни местенца за да изпушим първата си цигара.
Никога не успях да влезна сред лидерите на гимназията.Бях избързала с една глава над другите и 180 сантиметровия ръст все ме отвеждаше в първите редици на строя(тогава имаше и такъв),затова и слабичките ми рамене се огъваха търсейки земята.В килограмите бях доста поизостанала и имаше опасност да се пречупя някъде в талията.
Другарката(тогава така казвахме) по физкултура така и не можа да ме качи на гредата.За нея всички бяхме "карамфилки"(Защо ли?Не знам.)Останах недооценена и в литературните си напъни,все спирах до петицата.Разпъвахме на кръст авторите по определена схема,а аз не зам защо не обичам схемите. Нямахме право на собствено мнение...
Буйните си гъсти коси трябваше да сменя с къса момчешка прическа(ушите да се виждат,за да чувам по добре)Сплитъкът на плитките ми бил малък-така казаха.
Открай време си падам по панталоните и до сега в гардероба ми полите са рядкост,само тук-там за да не обидя жената в мен.По онова време бяха забранени Всички трябваше да изглеждаме еднакво в черните си"мантички",четири пръста над коляното (мереха ги),късите коси и емблемите.Така и не успях да се вмъкна в тази еднаквост,все нещо обърквах...
В очите си имам "дяволчета",малки четни точици пръснати по бледозелените и кафяви хълмове на зениците.Броих ги,излезнаха точно тринадесет и от тогава все си мисля,че това е някакъв знак на съдбата.Трябваше да стана на 44 за да разбера,че то си е наистина така...
Намигвам ви "дяволски",а вие ме разбирайте както ви се иска...