автор: lusinda

Анубис се събуди, огледа се наоколо и видя, че се намира на непознато място. Вече бе свикнал с това. Всеки път на различно място и по различно време - и все пак хората си оставаха едни и същи : суетни, похотливи, глупави и алчни.

Излезе на дневна светлина, а входът на храма, който се намираше на върха на една доста височка планина, се затвори сам зад него. Той дори не си направи труда да се обърне, знаеше, че на камъка е издялан неговият образ и че факлите ще продължат да горят, докато не се върне обратно.

Притвори очи, докато траеше пренасянето му към най-близкото населено място. Беше почти мигновено и когато се озова на площада на градчето, очакваната от него паника настъпи също толкова бързо. Хората се изпокриха, а в близката уличка едно куче започна да вие пронизително. Само едно дете стоеше срещу него на около пет метра и го гледаше без да мигне. В очите му се четеше и изненада и любопитство. Пълничките му ръчички държаха една топка, която то машинално въртеше, а босичкото му краченце потропваше в такта на някаква вътрешна мелодия, която само то чуваше. То знаеше кой е той. И въпреки това не се плашеше, а сякаш искаше да го изучи. Анубис нямаше нищо против, само че нямаше време за това. Задачата му бе да открие една определена личност и да я отведе при другите богове, за да отговори на въпросите им. Обърна се в посоката, която му сочеше неговият вътрешен компас и видя къщата, в която се криеше /съвсем безуспешно/ неговата жертва.

С няколко крачки стигна дотам, но усетил нечие присъствие зад себе си, обръщайки се, пак съзря детето. То го гледаше съсредоточено и пак го изучаваше с интерес. Леко раздразнен и озадачен, Анубис му направи жест да се разкара и влезе в къщата. Нямаше никаква съпротива - човекът се бе парализирал от страх и се остави да бъде изведен навън лесно и бързо. Детето чакаше на същото място, на което го бе оставил Анубис.

Нямаше време да се занимава с пале като него, пък и не му влизаше в работата, затова с бързи крачки излезе от градчето и тръгна към планината. Нямаше как да се придвижи по своя начин, тъй като това щеше да повреди разума на жертвата му. Когато чу леките стъпки зад себе си, вече знаеше кой ги следва. Срещна погледа на детето без да се поддава на гнева си, но със строг тон му внуши да не продължава да го преследва. Детето май се развесели от това. Усмихваше му се като че чуваше нещо много приятно... Анубис махна с ръка, сякаш отпъжда досадна муха и се изкачи по останалия път до храма без да се обръща назад, но през цялото време знаеше, че детето ги следва.

Доближи входа и той се разтвори, като отвътре го лъхна миризмата на факлите. Това беше една от неприятните подробности - хората не разбираха, че на него осветление не му трябва, а от пушека на факлите му смъдеше на очите. Положи внимателно жертвата си на пода пред статуята си и натисна необходимия лост, който отваряше прохода. Пред него се разкри гледката на собствената му планета и той прекрачи през прага... и до него застана и момченцето.

Прагът вече бе затворен автоматично. Нямаше как да върне детето, но Анубис и без това бе убеден, че няма да успее, ако то само не пожелае това. Продължи към щаб-квартирата на боговете. Жертвата му толкова се бе уплашила, че трябваше почти да го носи. Влезе направо в кабинета на Озирис и завари цялото божествено ръководство там. Нямаше нужда да се обръща, за да разбере, че изненаданите погледи на боговете се дължат на появата на момченцето зад него.

Анубис почти се забавляваше от изумлението в очите им. Нищо, че него щяха да държат отговорен за появата на неканено човешко същество там, където хората отиваха само ако бяха повикани да отговарят, а обикновено и не се връщаха обратно на Земята. Много малко от тях заслужаваха доверието да видят и да схванат света такъв, какъвто беше, а не такъв, какъвто им бе представян от жреците. Не малко от тях бяха полудели, опитвайки се да обхванат с ограничения си ум неограничените възможности на боговете.

Мъжът в ръцете му се бе поокопитил и зяпаше любопитно боговете и особено богините. Разбира се, имаше какво да се види. Анубис неведнъж се бе учудвал на ненаситната похот у хората, на техния толкова примитивно устроен разум, който ги караше в момент, в който животът им зависеше от постъпките им, да се разсейват с незначителни неща.

Детето пристъпи напред и ръката, която държеше топката изведнъж се устреми напред и нагоре, топката полетя във въздуха, описа красива парабола и тупна в центъра на масата, около която седяха или стояха боговете. Анубис виждаше като на забавен кадър всичко, което се случи в следващия миг : топката, която не беше топка, се разтвори, от вътрешността й бликна пламък, оглушителният гръм изобщо не го учуди, вече знаеше, че смъртта е на косъм от него, бързо бутна човека пред себе си, а самият той отскочи назад и падайки гърбом, видя детето, което вече не се усмихваше, да го гледа. Без да губи време, се измъкна от кабинета, а сградата се тресеше като че щеше да рухне всеки момент. Пренесе се мигом до прохода, отвори го, хлътна в храма и пак усети присъствието на детето до себе си. Знаеше, че няма други оцелели след експлозията... той бе единственият бог, останал на тази и на своята планета. Достатъчно ядрени взривове бе видял през живота си и знаеше последствията от едно такова малко, но достатъчно ефективно действие, в близост до всички енергийни запаси на неговата планета.

Сега вече знаеше, че животът му зависи от това дали на хлапето му е заповядано да унищожи и него. Обърна се да посрещне смъртта си без да се уплаши. Погледът на момчето бе сериозен, но не зъл. Нямаше нищо лошо в него. Анубис попита. Очичките на детето светнаха и то извади от джоба си само една пръчка, която му подаде бързо и ловко, така че той не можа да не хване. Пръчката в ръката му засвети. Да, това беше. Премина изпитанието. Никога не бе правил нищо, което да го нареди в редиците на боговете, злоупотребили със своята мощ и властта си над хората.

Можеше да се получи. Момчето му се усмихваше. Подаде ръката си доверчиво и кротко и го поведе навън.

Вратата зад тях се затвори и Анубис знаеше, че ще бъде вече един от тези, които ще търсят и откриват богове. За да ги наказва.