автор: toti55

„Недописани приказки“

Обичам комфорта. А моят е в кухнята след вечеря. Знае слабото ми място – фотьойлът пред прозореца.
Тази вечер е толкова любвеобилен, още със сядането ме превзе и мисълта ми литна. По-точно отлетя към прозореца, търсейки в него реалността на отражението на струйката цигарен дим...
- Тати, тати, време е за приказката.
- Ще я четем, или ще я дописваме?
- Тати, не се прави, че не знаеш!
- Искаш ли днес за разнообразие да...
- Искам.
- Какво?
- Татиии...
... и започнах.

От кога е било не зная, но зная, че щом днес е, значи е започнало някога. При всички живи същества било както при хората, или обратното. Така било и с пеперудите. И те си имали цар и царица. Щастливи били царят и царицата, а когато им се родила една малка пеперудка, щастието им нямало край. И както е редно, дошли трите сестри орисници.
- Да бъде най-красива на света – казала първата сестра и ръснала вълшебен прашец върху левите крилца на пеперудката, и те мигом се оцветили в най-красивите цветове.
- Да бъде най-добрата на света - казала втората сестра и ръснала вълшебен прашец върху десните крилца на пеперудката, и те мигом се оцветили в най-красивите цветове.
- Сестрици, за мен място върху крилцата не остана – казала, усмихвайки се третата сестра и ръснала вълшебен прашец върху раменете на пеперудката, и мигом върху тях се изписал странен надпис – да се омъжи за този, който разчете какво е записано върху раменете й.
Когато си щастлив, не усещаш колко бързо лети времето, също както при хората. Не усетили царят и царицата кога дъщеря им пораснала и дошло време да я омъжат. Разпратили глашатаи по всички краища на царството да съобщят, че царската дъщеря ще се омъжи за този, който успее да разчете надписа върху раменете й. И започнали да пристигат кандидати, и всеки се надявал да разчете надписа върху крилата на принцесата, но никой не знаел как ще разберат кой го е разчел. Царят и царицата също не знаели, но се надявали на някакво чудо, което да им подскаже верния отговор. И при пеперудите било както при хората – точно когато започваш да губиш надежда, винаги се случва нещо, което да я върне. Точно когато си мислили, че няма повече кандидати, придворните довели последния пеперуд.
- Бринки дори ву, брези мори су – смутено казал пеперудът и вдигнал големите си очи към принцесата. Той не разбрал какво точно е казал, но думите били по-силни от него и сами се подредили.
- Мори бринки ву, дори брези су – повторила принцесата, или поне така й се сторило. Очите й блеснали и й било толкова хубаво да го каже, че запърхала с крилца. Вълшебният прашец по раменете й се разлетял във всички посоки, надписът изчезнал и...

...и вратата на спалнята се отвори.
- Пак ли дълга приказка? – каза жена ми, поглеждайки ме укорително – Лека нощ, миличка.
- Мамоо... лека нощ – каза Дари, но очичките й показваха, че още дълго ще бъдат отворени, докато събира всички посоки на разлетелия се вълшебен прашец в едно прекрасно бъдеще.
Затворих и аз внимателно вратата на спалнята след себе си и отидох до кухнята, при жена ми.
- Кога ще престанеш да й четеш приказки? – усмихвайки се попита жена ми, но усетих, че пита по-скоро себе си.
Замислих се. В детския свят няма вълшебства – всичко е реално. В този смисъл самият той е вълшебство.
И се питам кога порасваме. Вероятно, когато престанем да вярваме във вълшебството и започнем да го различаваме от нещото, наречено реалност. И си мисля. От много, много отдавна хората са мечтаели да полетят, но тази способност се приписвала само на вълшебниците. А днес вече летим и го правим все по-добре. От не толкова отдавна хората са мечтаели да пътуват в космоса, но... а днес... И пак си мисля. Значи растем различно. Явно някои не губят вяра във вълшебствата.