автор: ma_gi

XXXVII

- Разбира се, че ще се справи! Тя притежава силата на сътворението, а и ти си я обучила добре.
Сигурността в гласа на Богинята-майка успокои донякъде Мария.
- Знам, че е така, но помниш какво беше на Голгота, нали? Сърцето ми още кърви на кръста.
- Но тогава синът ти беше сам. А сега тя е с него.
- Никак няма да ѝ е лесно…

- Майко, - както винаги Луцифер се беше появил внезапно – всичко върви по план. Човеците са на път да направят голямата крачка. Ние, разбира се, ще сме в готовност да се намесим, ако потрябва, но тогава нещата ще поемат в нежелана посока.
- Така е - въздъхна Мария – колкото и да ми се иска да помогнем, трябва да се въздържаме от намеса.
- Имайте повече вяра, вие двамата – погледна ги строго Богинята-майка - чакаме вече толкова време, нещата най-накрая трябва да застанат по местата си.
- Наистина ли вярваш, че Той няма да се намеси и да обърка всичко? – почти на себе си промърмори архангелът.
- Не мисли за това сега.
- За какво да не мисли?
- Охоо, малък братко, научил си някои непозволени неща, като внезапната поява без предупреждение – Луцифер сложи отново ехидната си усмивка, която вбесяваше всички.
Но този път Уриил не се върза на предизвикателството и отново настойчиво попита:
-За какво да не мисли?
- Луцифер смята, че когато застанем на пътя Му, Той ще си позволи да наруши правото на свободната воля и ще застави човеците да му се подчиняват без да имат право на избор. Тогава вече никой няма да си спомня за мен и за всичко онова, което съм посяла в сърцата им.
Уриил се поддаде на импулса, който го завладя и прегърна Богинята.
Откакто Рафаил го беше довел пред дома ѝ, той много често започна да наминава. Наблюдаваше как двете с Мария сякаш плуваха в пространството, обградени от седемцветна светлина, понякога дочуваше разговорите им, но не смееше да ги заговори.
Но днес, виждайки ги как спокойно разговарят с Луцифер, не се сдържа и се издаде. А сега…
Богинята-майка нежно го отдръпна от себе си. После хвана лицето му и се взря в очите му, от които, незнайно защо, отново потекоха сълзи. После го целуна по челото още по-нежно и Уриил не се сдържа и почти извика:
- Няма да е честно! Нито правилно.
- Успокой се, малки братко, – съчувствено го погледна Луцифер – всичко тепърва предстои да се случи.
- Но ние трябва да сме готови да помогнем на хората!
- Ако го направим, тогава всичко ще е загубено. Но не бъди нетърпелив, всичко съвсем скоро ще приключи.
- Какво ще приключи? – гласът на Михаил прозвуча по-строго от обикновено.
Двамата с Рафаил бяха дошли да поискат съвет от Богинята за някаква заплетена ситуация, която изискваше тяхната намеса, но виждайки двамата архангели при жените, бяха забавили ход. Чувайки последните ѝ думи, решиха да се включат в разговора.
- Да, какво ще приключи? – повтори въпроса и Рафаил.
- Знаете каква е Неговата истина. Всички я знаят. Но преди Него имаше друг свят. По-красив и по-добър. Приемайки да му служите, изпихте чашата на забравата и никой освен Луцифер, който се отказа да го направи, не я помни. Моята сила отслабна, защото много малко от хората си спомнят за мен. Остана ми една малка част от земята, наречена Сянката. Но сега там съвсем не цари красота и радост. Луцифер беше в изгнание и аз нищо не можех да направя. Но се договорихме с Него за един последен шанс и за двама ни. Ако човеците се справят, тогава нещата ще се променят. Ако ли пък не…
- Не е честно! – отново почти извика Уриил.
Рафаил и Михаил се спогледаха.
- Може би, все пак, нещо може да се направи – прокашля се притеснено Михаил.
Останалите се спогледаха с недоумение, но и с надежда.


XXXVIII

Мираел се върна и намери Ел там, където я беше оставил. Беше бързал, колкото можеше, защото знаеше колко е своенравна и не беше сигурен дали ще го послуша.
- Тук си – въздъхна облекчено.
- Да, – отвърна му тя – но ти бързо се върна. Успя ли да разбереш, каквото ти трябваше?
- Да, жените бяха словоохотливи, а аз си имам и други източници.
- Какво ще правим?
- Тази вечер бърлогата на Ротибор ще се охранява от двама пазачи. Единият от тях е съпругът на Мари. Скоро ще застъпят на смяна. Ние ще приближим и ще чакаме. Когато стане възможно, той ще ни пропусне през входа и на място ще видим как да се доберем до чудовището.
Студената ръка отново стисна сърцето ѝ. Тялото на Радея не искаше да ѝ се подчинява и тя не можеше да успокои треперенето му. Мираел я прегърна и това сякаш успя малко да намали напрежението. Двамата се приготвиха да тръгнат, когато отново се дочуха стъпки. Този път шумът им идваше откъм гърбовете им. Някой идваше от гората. Двамата се спогледаха и впериха поглед в гъстата мъгла зад тях.
Мираел скочи върху мъжът, който едва не се блъсна отгоре им и двамата се изтърколиха на земята.
- Чакай! – гласът беше на Рамус, който се опитваше да се освободи от стисналите го пръсти.
Ел, която стреснато наблюдаваше как двамата мъже се опитват да се надвият един друг, позна гласът му.
- Спри, Мираел! Това е Рамус.
Мираел отпусна хватката си и учудено попита:
- Какво правиш тук?
- Не ме свърташе. Оставих Постимус при Радея, а аз тръгнах в посоката, в която видях, че тръгнахте. Надявах се да ви настигна някъде по пътя.
- Не може да си ни проследил – прекъсна го Мираел – а и не познаваш пътя. Как изобщо успя да го направиш?
- Не знам. През цялото време сякаш имах невидим водач. Или така ми се е сторило. Всъщност следвах птичата песен.
- Радвам се, че си тук – не сдържа емоциите си Ел, отупа го от праха и го прегърна.
- Щом си тук, тогава нека ти кажа какъв е плана, нямаме много време.
Мираел го запозна набързо какво предстои, а после подкани двамата си спътници:
- Трябва да вървим, не искам да изпуснем предоставилата ни се възможност.
Тримата внимателно се огледаха наоколо и поеха към убежището на Ротибор.
Не след дълго Мираел направи знак да спрат. Двамата му спътници не можеха да се ориентират добре в тъмнината, но усещаха засилващата се миризма на влага и мокра шума.
- Само през подземията може да се премине оттатък – тихо прошепна Мираел – затова Ротибор изгради бърлогата си на това място. Никой не би могъл да премине, дори и да иска.
- А реката? – също така тихо попита Рамус
- Реката точно тук е много широка и дълбока, не може да се преплува без лодка или сал, а отгоре пазачите виждат всичко като на длан. Не че не сме се опитвали, но никой не е успял да премине до сега.
- А ние до скоро и не подозирахме за вас.
- Не се укорявай, и тук малцина сме, които знаем за вашия свят. Когато ставаше непоносимо тежко някои от нас не издържаха и опитваха късмета си през реката, но тези, които успяваха да не се удавят, бяха засипвани с дъжд от стрели. Ако някой все пак успееше да стъпи отсреща, Ротибор насъскваше чакалите си и ги пускаше през подземния проход. Скоро нещастникът, който, останал без сили, почти усещаше вкуса на свободата, беше разкъсван от острите им зъби. Ако все пак и това му се разминеше, лично Ротибор успяваше да го намери, да го върне и за назидание на всички да го умъртви по най-жесток начин, а повярвайте ми, въображението му в тази посока е безкрайно.
Ел отново усети студената ръка и се олюля, но Рамус успя да я прихване преди да падне.
- Нека да повторим плана, за да сме сигурни, че няма нещо неясно – продължи Мираел – когато вратата се отвори влизаме заедно. С помощта на съпруга на Мари аз и Рамус отиваме в подземията, от където да се прехвърлим от другата страна, за да поискаме подкрепа, сега, когато Амба я няма. А ти Ел оставаш тук. Не е нужно да се срещаш с Ротибор. Просто наблюдавай да не се изпари нанякъде.
- Ще го спра на всяка цена –отвърна Ел.
- Не е нужно да рискуваш. И тук, в бърлогата му, имаме приятели, те ще са предупредени за теб и ще ти се притекат на помощ, в случай на нужда.
- А защо да не дойде с нас? – Рамус сякаш не беше особено съгласен с този план.
- Защото тук ще е по-полезна.
- Ще се справя – опитваше се да не трепери Ел.
Тримата се притаиха до стената на убежището. А Рамус и Ел успяха да забележат очертанията на врата на няколко крачки. Мираел беше вперил поглед в нея, в очакване тя да се отвори.
Всичко стана както се бяха разбрали. След няколко минути вратата наистина се отвори и те се промъкнаха вътре. Съпругът на Мари поведе мъжете към подземията, а Ел остана в сянката на защитната стена, която скриваше от любопитни очи убежището на звяра. Всичко в нея крещеше да избяга, да се махне час по-скоро от тук. Краката ѝ трепереха, а сърцето ѝ щеше да изскочи. Мозъкът ѝ се вцепени и картините с епископ Еренберг и ужасът, преживян с него изпълниха цялото ѝ съзнание.
Ел не издържа. Отвори вратата и хукна обратно. По-далеч! Трябваше да избяга колкото може по-далеч от тук. Нямаше никакво значение, че имаха план. Тя просто не можеше да остане там…

- Къде си мислиш, че отиваш? – хъхрещият глас беше ужасен, но миризмата на другия беше направо отвратителна.
Ел щеше да повърне, когато огромната лапа на Маймуната се стовари върху лицето ѝ и тя изгуби съзнание.