автор: BoboDux

Ако бог върне поне ден или дори час,
бих ти казал всичко, затаило се в мен,
най-близък и най-верен, татко мой роден.
Помня детството, ръката ти, топлината и,
как се държах за нея и беше толкова светло.
Вдигаше ме високо в небето на раменете си
и целият свят ми се струваше приказен.
Нищо не се сетих да ти кажа в онези години,
нещо ми пречеше – глупост, дявол знае какво.
Мислех утре да ти позвъня и да ти го кажа,
но ето че един есенен ден „утре”-то не дойде.
В този ден замлъкна отсреща слушалката,
замълча оглушително - отново бях закъснял.
Сега гледам невярващ на пожълтялата снимка
уморените ти очи и чувствам изгаряща болка -
в колко неща не успях, колко неща не разбрах…
Старата ти дреха още виси на закачалка в ъгъла
не мога да я махна, страх ме от пустотата.
Тя още мирише на теб, сякаш си излязъл за малко.
Не успях да ти кажа колко добре съм разбрал,
че живееш за нас, всичко търпиш мълчаливо
и никога не се оплака - дори пред Създателя.
Рядко те виках да дойдеш при мене понякога,
мислех, че винаги ще бъдеш там и ще чакаш,
не помислих, че в един близък делничен ден
няма да дойдеш, татко, защото вече те няма.
В стария ни дом те сънувам понякога -
до отворения прозорец седиш мълчаливо
и се взираш в обраслата с тръни пътека.
Изтичвам към теб, искам силно да те прегърна…
Само че сънят свършва и всичко е само илюзия.
Времето отлетя. Тръгвам за работа сутрин.
Косата ми посивя. Станах мълчалив като тебе.
Сега, сред всички тези тревоги, също пораснах.
Прибирам се късно, крия болката в себе си,
за да бъде спокоен домът ни, нашето гнездо.
Татко, днес напълно разбирам мъжката сила
и бащината доброта, на която ти ме научи.
И ако бог би искал да върне ден или час,
бих изплакал всичко, дълбоко затаило се в мен
за теб - опората и светлината в душата ми.
Само че Господ нищо отнето вече не връща,
оставя да те изгарят само спомени и тишина.
Ако можех да стана отново дете, макар и за ден,
просто щях да те прегърна отчаяно и да ти кажа:
„Благодаря ти за всичко в живота, татко мой роден.“