автор: admiral

В купето за Берлин бяхме само двама: изтупаната лелка до прозореца и аз, който придремвах на меките седалки 1-ва класа, платени великодушно от службата преводи, където заработвах някоя и друга източна марка. Влакът вече беше потеглил, когато той се намъкна вътре. Имаше вид на началник средна ръка, около 40-те, облечен доста елегантно за гедерманец. Освен необичайно светлото сако, носеше в ръка черно палто от лицева кожа и плоско куфарче в същия цвят. Пътникът поздрави, хвърли палтото и куфарчето си върху мрежата и се разположи срещу мене, след което огледа обстановката.
      
     Очите му първо прецениха лелката. Нещо му се вида май префърцунена, защото си пролича как мислено я отписа като спаринг-партньор за лафче. Върху мен погледът му се задържа по-дълго, но сутрин имам толкова заспал вид, че той или се смили, или му се видя много юр да ме заговаря.
      Темпераментът му обаче не допускаше бездействие. След като се повъртя малко на място, той отново стана, отвори куфарчето си и измъкна оттам губерка и дебел сарашки конец. После разпъна върху колене коженото си палто, където под ръкава зейна разпран шев, и вдяна конеца.
      Човекът определено трябваше да е някакъв началник: организацията му беше безупречна, до Берлин имаше два часа буферно време, които гледаше да уплътни, набавил си бе необходимия инструментариум, но в момента не разполагаше с подходящи специалисти, а само с двете си леви ръце. Докато го гледах как се мъчи, от спомените ми изплуваха ученическите години. Тогава баща ми считаше за върха на педагогиката да ме кара по време на ваканцията да си кърпя сам ученическата чанта. Беше ми показал няколко типа шев и стриктно следеше за качеството на изпълнението им, когато се върнеше след работа от болницата.
      Пътникът срещу мен явно беше начинаещ, защото опитите му да събере шева бяха плачевни.
      – Не е лесно, а? – изкоментира той, забелязал втренчения ми поглед. Неуспехът не беше влошил ни най-малко настроението му.
      – Не е – съгласих се аз.
      – Какво да се прави, сарачите днес са кът – продължи да философства сарачът-любител.
      Прав беше. Развитото ни социалистическо общество произвеждаше в изобилие академици, космонавти и олимпийски шампиони, но квалифицираните занаятчии имаха почти нумизматична стойност.
      Бях решил да не се бъркам, но след поредния му нескопосан опит не издържах:
      – Не така, възелът трябва да остане отвътре...
      Сега вече той еднозначно се аутна като началник. Още не бях успял да си затворя устата и усетих как чевръсто ми пъхна палтото и иглата в ръцете.
      – Не искате ли Вие да опитате? – пробва той една многокаратова подкупваща усмивка. Трябва да съм погледнал доста възмутено, защото побърза да завиши офертата: – После можем да отидем да закусим във вагон-ресторанта. Аз черпя.
      Ашколсун на такива ръководни кадри! Как ме беше претеглил, че вися само на едната стипендия и каквото там заработя не знам, но улучи десетката. Кимнах и се извърнах към прозореца за повече светлина. Докато бавно и мераклийски събирах разпрания ръкав, той се почуства длъжен да ме мотивира максимално, демонстрирайки интерес към дейността ми: Защо възелът отвътре? Защо се шие първо хлабаво? Само оставаше да си води записки, чак лелката до прозореца започна да гледа заинтересовано.
      След половин час бях готов, скатах краищата на конеца в шева и му подадох палтото.
      – Фантастично! – възхитено оглеждаше той ту ръкава ту мене. – Имаме още цял час до Берлин. Хайде да закусим!
      Във вагон ресторанта беше почти празно, нищо чудно при тези цени. Те обаче не му попречиха ни най-малко да поръча обилно и за двама ни. Сигурно ги отчиташе някъде тези харчлъци.
      – Вие да не би да сте по професия сарач? – поде той разговора, когато сервираха цвърчащите яйца, препечените филийки и димящото кафе.
      – Не, не, студент по електроника съм.
      – Тогава откъде знаете да боравите така умело с кожа? – полюбопитства той.
      – От баща ми – спомних си отново летните ваканции. Усмивката ми може да е излязла леко крива, но той не спря да пита:
      – Аха, значи баща Ви е сарач?
      – Не е сарач.
      – А какъв е тогава? – леко се обърка той.
      – Хирург е, – достоверно поясних аз.
      Може би не трябваше да го казвам. Човекът срещу мен пребледня и се хвана за стомаха. Сигурно си е представил бащата-хирург как се приближава към него с маска, стерилни ръкавици и неговата губерка в ръка. Ей сега ще оплеска покривката, си помислих аз, но той успя да се овладее, нали като ръководен кадър трябваше да служи за пример на младото поколение. После се опита отново да подеме разговора, но нещо не се получи.
      От цялата работа намазах всъщност аз. Ометох и неговата закуска.