автор: snejenbor

Притихнала съм някак уморена... отлюспват се дух сила гордостта...
а суетата вехне осланена . Пресели се в прокъсани платна.
Подскача корабът по гънките ...а фарът не премигва ....тъмнина.
Водата е отмила стъпките... но все приижда приливът... вълна подир вълна.
Към фара плувах толкова години....но не достигнах не успях.
Светлината заслепяваше очите ми. Не свикна с тъмнината проумях..
че да забравяш е донякъде терапия. Обидят ли те забрави...
а мисълта за трънчето в петата и то ще мине отшуми.

То няма ненаказана обида и прошката не може да я разруши.
Дори след дни и месеци години .. то нищо ... нищо няма да се промени...
но нека корабът да си пътува и с вяра във добро да продължи.
Животът е докрай пътуване ...а лошото ти просто забрави!