- Последният да влезе – медицинската сестра с вид на проскубана дропла се подаде от вратата на докторския кабинет и издума фразата без да внася излишна емоция.
Присъстващите десетина пациенти се огледахме с учудени погледи.
Най-изненадания бях аз. Защото бях пристигнал последен. И защото пред мен плаха майка побутваше детска количка с явното нежелание да се възползва от положението си.
- Влезте, госпожо – бях решил да съм джентълмен до край – не дойдехте ли вие последна? – почти интимно ѝ прошушнах с надеждата така да ѝ вдъхна надежда и малко воля.
Погледа на майката ми припомни оная стара мъдрост, че най-лошият съвет е непоисканият съвет. Вероятно нямаше сила, която да я накара да постъпи така, както бе редно за една майка с дете. Бедната родилка бе твърдо решена да изпие до край горчивата чаша на своя катарзис и да се убеди за пореден път, че е родена да страда. Вероятно и заради това бе твърдо решена заедно с нея да страда и детето ѝ, което в тоя момент спеше, унесено в душната чакалня.
- Извинете, исках да помогна – така се опитах да отбия този прям исусов поглед с който тя ме удостои.
Тъкмо бях решил да се възползвам от подканата на невзрачната сестра, когато пред мен от тълпата се измъкна средностатистически старец със сиво сако и щръкнали розови уши, който явно бе решил че правото да влезе пръв бе негово. В тоя момент от джентълменското ми настроение не остана нищо. С две финтови движения го изпреварих и застанах пред рахитичавото му тяло, което трудно изпълваше пролиняпото сиво сако, останало от младостта му. Като се обърнах бях неприятно изненадан от прямия и решителен поглед на човек от тридесетте, който през целия си живот не се бе съобразявал с другите и считаше, че правото му е дадено по рождение. Вместо да ме смути тоя поглед подкладе допълнително чувството ми за справедливост и наля думите ми с горещата лава на сарказъма.
- Дядка, ти не чу ли какво каза сестрата? Ти последен ли дойде?
От цялото му поведение по нищо не личеше, че е чул думите ми и най-нагло се опита да ме избута и да продължи към вратата. Явно е бил слаб математик, щом не можа да пресметне, че със своите четиресе кила, заедно с очилата и трандафорите не ще успее да помръдне сто и двадесет килограмовото ми тяло. Ефектът от сбутването бе, че старчето успя да загуби равновесие, падайки на един празен стол, който го спаси от близка среща с пода.
- Що се буташ бе, хаймана!? Аз съм на ред и ще вляза.
- Ще влезеш, когато камила влезе през иглени уши – обясних му нагледно перспективата – ще чакаш когато ти дойде реда. Отзад напред.
- Няма да чакам никой, аз съм на деведесе и шес – премина във фалцет, като реши, че така звучи по-убедително.
- И на сто деведесе и шес да си, пак ще си чакаш реда! Не мислиш ли, че тая женица, с детето трябва да чака повече от теб? Или ти се напикаваш повече и от това дете в количката!?
Последните ми думи предизвикаха още по-голямо зачервяване на ушите му. Личеше си, че старчето няма да се предаде лесно и ще отстоява своето възрастово право до край.
- Грубиян такъв! Никой до сега не ме е изпреварвал в живота, та на една пикла ли ще се дам – старчето се опита да стане чевръсто, но лекото ми побутване не му позволи да се изправи.
- Моля ви, нека влезе. Не искам заради мен да се създават проблеми – изпъшка плахата майка и се отдръпна с количката в ъгъла на чакалнята.
- Щом е така, аз ще се възползвам от правото си на последен – изгърмях и се отправих решително към вратата на доктора, независимо, че от тълпата се разнесе неодобрително мърморене – Нали така каза, последния да влезе! Е, няма да споря повече с вас. Влизам!
- Но ние чакаме вече час и половина – дойде някъде от тълпата.
- Щом чакате защо позволихте на стареца да ви изпревари! Нали е ваш ред, защо не влязохте!?
- Защото цял живот сме чакали, затова. Чакахме първите, чакахме правите, чакахме нахалните, чакахме онези с връзките, чакахме…
- … и ще продължавате да чакате. Края си!
Обърнах се и нахълтах най-безцеремонно. А другите останаха да чакат.





