автор: ma_gi

XXXIII

- Не знам – Постимус се почеса замислено по брадата – Може и да си прав, но дали ще си струва риска?
- Трябва да опитаме – решително го прекъсна Ел – Спомняш ли си, Радея?
- Не съм съвсем сигурна, но аз също мисля, че трябва да опитаме.
Всички много внимателно бяха изслушали плана на Мираел.
- Но цялата тежест ще падне върху вас двете – не беше съвсем доволен Рамус.
- Така е, но без Амба животът за хората тук ще стане още по-тежък – Мираел погледна в очите първо Радея, а после и Ел – тя беше посредникът им към Богинята. Вярно, че ме научи на някои неща, но аз не съм жена и не нося в себе си сътворението. Затова мисля, че така ще е най-добре за всички.
- Няма нужда да ме агитираш – засегна се Ел – аз обещах на старицата, а обещание дадено на смъртен одър е повече от клетва.
- Аз също мисля, че трябва да помогнем – Радея звучеше тихо, но решително.
- Какво ще ви е нужно? – примирително въздъхна Рамус
- Като за начало малко уединение – усмихна му се Ел
- Използвайте моята бърлога – предложи Мираел – а ние ще обикаляме наоколо, та никой да не ви попречи.
Решиха да оставят багажа си в скривалището под къщата и да пристъпят към действие.
Когато Мираел ги поведе през гората, на всички им се стори, че навън сякаш мракът не беше толкова непрогледен, а мъглата – толкова гъста. А някъде сред дърветата се дочуваше птича песен. Отначало самотна, но постепенно към нея се добавяха все повече птичи гласове. Усещането беше толкова запленяващо, че за момент всички забравиха къде бяха и за какво бяха тръгнали. Спряха се като по команда и заслушаха унесено птичите трели.
Пръв се опомни Постимус и ги подкани със знак да продължат по пътя си.
Когато стигнаха, двете жени влязоха в бърлогата, а мъжете се разделиха и заеха удобни за наблюдение места.
- Сигурна ли си? – затваряйки вратата, отново попита Ел.
- Да го направим – отвърна Радея, хвана ръцете ѝ и решително впери очи в нейните.


XXXIV

Беше минал около час, през който тримата мъже напрегнато се вслушваха в горските шумове. Нямаше нищо обезпокоително, затова вниманието им се насочи към едва забележимата врата в дънера на старото дърво.
Тя леко се открехна, но когато никой не се появи, тримата се спогледаха и влязоха вътре. Щом очите им свикнаха с полумрака на бърлогата, мъжете видяха Ел, която лежеше на дървения нар и дишаше равномерно, а очите ѝ бяха затворени, сякаш беше потънала в дълбок сън. До нея седеше Радея и напрегнато се взираше в лицето ѝ. На пръв поглед всичко беше наред.
-Успяхте ли, Радея? – шепнешком попита Рамус като посегна да я прегърне.
- Явно сме успели – отдръпна се рязко жената пред него – Радея спи и ще спи, докато не приключим тук.
- Но…- невярващо промърмори Постимус – всичко е толкова истинско! Ел, ти ли си това?
- Аз съм. Успяхме. Сега съм досущ като нея, а тя – като мен. Все едно сме си сменили телата.
- Направо не е за вярване колко добре сте се справили – похвали ги и Мираел – сега можем да продължим по плана.
- Не бива да я будим, тя не е толкова силна, колкото мен и трябва да остане тук.
- Не трябва да остава сама! Аз оставам с нея.
- Остани, приятелю – подкрепи го Постимус – Ще ти донесем провизии. Можем да продължим без теб.
- Не. При Ротибор ще отидем само аз и Ел –възпротиви се Мираел – Никой не бива да знае, че тук са проникнали хора на Федерацията. Затова ти също ще останеш тук или в колибата.
- Прав си. Но най-добре е да останем заедно, затова щом пренесем нещата си, ще се навъртам наоколо колкото е нужно.
- Да тръгваме тогава – ние също трябва да се подготвим.
Ел погледна спящата Радея. Беше малко стряскащо да я вижда в своето тяло. Но това беше само едно от странните неща, които ѝ се случваха напоследък. После прегърна Рамус и последва Постимус, който го очакваше до Мираел. И тримата се отправиха към позната поляна.


XXXV

- Ротибор!
- Луцифер? Ти не си ли в изолация?
- За твое нещастие, не съм.
- Защо говориш така? Знаеш, че винаги се радвам да те видя.
- Така ли? –проникващият поглед и лукавата му усмивка бяха способни да подлудят човека.
- Разбира се – раболепничеше Ротибор – какво мога да направя за теб?
- Какво повече може да направиш, след като веднъж вече си продал душата си?
- Нужно ли е да ми напомняш?
- А нужно ли беше всичко, което направи с червенокосата? Тя беше моя.
- Мина толкова време…
- Да, мина. Мислеше, че всичко ще ти се размине, нали?
- Това беше грешка – умоляващо замънка Ротибор – знаеш, че повече не се повтори. И никога няма да се повтори.
- Внимавай! Нарушиш ли още веднъж обета си, ще загубиш всичко.
- Не, това никога вече няма да се случи – тържествено обеща човекът.
- Никога не казвай: „ Никога!” – подсмихна се архангелът и изчезна така, както се беше появил.