автор: idan1

Спускахме се от другата страна на планината. От тази страна стръмнината беше по-голяма, движението ни напомняше едва ли не спускане при скиорски слалом.
-Ти наистина си малко луд. Един мил луд.-каза го с най-очарователната нотка на гласа си.
***
Чувствах се отлично, като че ли съм свалил огромен товар от гърба си. Изпълваше ме приятно удовлетворение. Никога не съм бил по-нормален.
-Луд ли? Защо ли най-нормалните, най-хуманните постъпки и отношения наричаме лудост.
-О! Моля те, нима приемаш думите ми буквално? Това е просто една сладка закачка.
-Разбира се, че така го приемам. И все пак... В мен нещо се промени, в отношението ми към света, към живота, към красотата, към любовта.
-Уау! Надявам се в положителна посока?
-Съвсем определено. И причината за това си ти, мила.
-Ей! Спри се, нищо не съм направила.
-Тази история с рибката...
***
-Знаеш ли приятелю - колко ми помогна ти? Е малко го обърнахме на изповедалня. Аз бях отчаяна безнадеждно. Отчаяна от хората, от живота. За мен доброто се беше свършило, слънцето го нямаше, въздухът не стигаше,
изобщо за любов не ми се и помисляше. Пред мен се издигаше отвесна стена, стигаща небето, зад мен бездънна, черна пропаст. Не виждах изход. Не зная къде щях да стигна. Ти си моето спасение, ти си слънцето, ти си въздухът, ти ми върна живота. Гласът и’ трепереше, очите и’ се навлажниха. На мен ми стана горещо.
***
Не можех нищо да кажа. Само с поглед я милвах. Изглежда тя усети милувката ми, цялата потръпна. След спонтанно възникналите откровения, настъпи особен вид тишина. Някакво непознато състояние на материята. Светът за нас се променяше, навлизахме в ново измерение, свят, които беше само наш, само за нас.
***
-Нещо против да спра за малко. Наближаваме една интересна чешмичка. -дори не познах гласа си, звучеше по-плътно, по-топло, по-мило.
-Идеята е чудесна. Чешмичка, планинската вода е моята слабост, планински въздух, възбуждащо е.
Водата беше студена, искряща. Чешмичката-висока, дървена трудно обяснима, нетрадиционна конструкция.
***
Ако се погледне от разстояние, с присвити очи и малко поетично въображение, се виждат две прегръщащи се фигури. Имаше чучури на две нива, всъщност не точно чучури. На горното ниво под ъгъл бяха разположени два дървени улея. Единият, от дърво с червеникав цвят, сякаш беше ръката на женската фигура, другият-жълт, наподобяващ мъжката ръка. Под тях-трети по-широк в бял цвят. Водата от горните падаше като два малки водопада в
долния. Там двата потока се сливаха и поемаха един общ по-спокоен ход.
***
Момичето веднага, съвсем импулсивно си хареса червеникавия улей и потопи в него красивата си муцунка. Пихме вода, всеки от своя улей. Пръскахме се, заливахме се в смях. Смехът и’ звучеше, ту като сребърно звънче, ту като продължение ромона на водата от чучурите - музика "букет планински водопади".
Увлечени в играта се озовахме зад чешмичката. Оттам започваше отвесна, много дълбока пропаст.
***
-Уау! Колко е страшно?-уплашено звика и се притисна към мен.
Усетих цялото и’ тяло. Останахме така прегърнати.
-Искаш ли , да ти разкажа легендата за това място.-казах го целувайки косата и’.
-Има легенда ли? Ммм... много е страшничко и загадъчно. Обичам легендите, моля те.
-Легендата е и красива, и тъжна, и завладяваща. Имало двама влюбени. Много се обичали, радвали се един на друг, радвали се на живота и никак не можели да си го представят един без друг. За зла участ, намерили се лоши хора, които искали да ги разделят, искали да прекъснат красивата им приказка. За да се "спасят", влюбените дошли на тази скала, вплели се в прегръдка, слели се в целувка и скочили. Така любовта им останала вечна, свързвайки ги завинаги.
-Наистина красиво и много, много тъжно.-сълзи удавиха думите и’.-Сега разбрах, символа на трите улея и идеята, вградена в чешмичката.

/СЛЕДВА/