автор: Zaspal_Misir

Празно е. Не сънувам. Или сънувам, но не помня. Понякога не мога да различа случилото се от онова, което се е разиграло в главата ми. В нея или е много спокойно, или пренаселено.
Когато е спокойно успявам да върша ежедневните неща, които са се превърнали в навик. Да пусна пералня, да измия чиниите, да сготвя. Сама съм. Мъжът ми почина преди осем години. Тогава още можех да подреждам нещата. Имаше причина и следствие. Когато видях изкривеното му лице в уродлива, неестествена поза, знаех, че получава инсулт. Бях там, успях да реагирам бързо. Пресегнах се за телефона. Стар модел с копчета, които трудно се натискат, но ми върши работа. Набрах “Бърза помощ”, които се появиха в рамките на тридесет минути.
Не помня лицето му отпреди инсулта. Помня лицето му след него.
Закусвам. Отрязала съм си две филии хляб, намазала съм лютеница и съм я поръсила със сирене. Ям салам с аромат на чесън. Мога да си позволя по - скъп, но избирам този. Все още мога да си спомням статични картини, епизоди, лица. Пресата за ламарина. Тритонен гигант, който целеустремено насочва тежестта си към пръстите ми. Бях млада и бърза, нямаше никакъв шанс да уцели.
Дните нямат имена. Трябва да се чуя с дъщеря ми, не помня дали платих данъците. Тя е първия номер в телефона ми. - Майко, звъниш ми за трети път с този въпрос. Казах ти, данъците са платени. Извинявам й се през сълзи. Гласът ми се разлива. Избухвам в плач и затварям.
Отивам до магазина. Покрай мен се извисяват монолитни блокове. Не ги помня. Всяка разходка минава покрай сгради, които виждам за първи път и забравям за пореден. Помня обаче какво е било преди тях. Докато вървя виждам пушещите комини на съседите. Налъмите пред портите. Прашните калдъръмени улички. Сещам се за тях. Не за улицата, по която вървя в момента. Чувам клаксон. Застанала съм по средата на булеварда. Гледам недоумяващо раздразнените шофьори. Светофарът е червен за пешеходците. Какъв ден е днес? Нещо имах да плащам. Данъците ли бяха? Вдигам телефона и набирам дъщеря ми. Задавам й въпросът, който дращи в съзнанието ми. Тя плаче. Не помня защо. Няма отговор, само плач и безсилие. Затваря ми телефона. На щанда с хляб съм. Взимам хляб, бира и пакет кренвирши.
Вече съм вкъщи. Не помня пътя обратно. Сипвам си чаша бира, захапвам единия кренвирш, пускам телевизора. Кой ден сме? Вчера е днес, а днес е вчера. Гледам прогнозата за времето. Слънчево. Поглеждам навън. Жълтото кълбо ми намига и подскача. Сянката ту идва, ту си отива. През остъклената тераса лъчите галят клюмналото мушкато. Платих ли данъците? Дъщеря ми ще знае. Набирам номера й. Питам я дали знае защо се обаждам. -Да, за данъците. Следва дълго мълчание. Чувам как си поема въздух. Не помня да съм й казвала. Задавам конкретно въпроса и получавам къс отговор “Да”, сетне затварям.
Лягам. Сънят ми е спокоен, равен и необходим. Нямам грижи и отговорности. Сама съм, дори в дрямката, но не ми липсва компания. Харесва ми, когато навън е ясно аз да виждам единствено черна пелена. Благодарна съм й. Затова и спането продължава повече от обичайно. Виждам кръчмата на баща ми. Редовните посетители стоят по местата си като паметници. Малкият бюст на Ботев ги гледа строго. Сетне нахлуват хора на властта. Чупят. Вземат всичко. Татко ми показва стара книга.
— Виж, дете мое. Останаха ми само вересиите на пияниците.
Събуждам се и отивам до тоалетна. Същия коридор със студени мраморни плочки, безликата фазерна врата, високо поставеното казанче. Докато съм в клозета бърза мисъл прибягва през главата ми. Платих ли данъците? Ще се обадя на дъщеря ми. Не ми вдига. Не й се сърдя, сигурно е заета.
Вечерта дойде като миг. След последното позвъняване гласът на щерка ми се пречупи. Телефонът вибрираше от плача й.
Безсилие. Отчаяние. Смесваше емоциите. Бяха като неравномерна лавина, идваха на талази. Питаше ме, защо го правя, защо я тормозя. - Майко, аз съм ти дете. Оставям телефона. Чувам тихо ридание. Идва глухо и неясно. Дърпам чаршафа. Завивам се.
Сутрин е.
Светло.
Тихо.
Отварям очи.
Дъщеря ми ще знае.