автор: ma_gi

XXX

- Какво има? – сънено се протегна Ел и се взря в мъжа, който се беше изправил и подобно на диво животно се вслушваше в тишината, която беше пълна с неуловими за ухото на младата жена шумове.
- Нещо става. Трябва да изляза, но ти остани, тук е безопасно –целуна я и се приготви да тръгне.
- Не! Не искам да оставам сама, идвам с теб.
- Добре, но трябва да си много тиха и изключително внимателна – взря се в очите ѝ Мираел – Ще можеш ли?
- Забравяш коя съм – опита се да се пошегува, но осъзнала опасната ситуация се отказа от по-нататъшни шеги и хвана ръката му.
Двамата тихо се запромъкваха между дърветата. За Ел беше трудно да се ориентира дали беше ден или нощ, заради мъглата и мрака, които ги обгръщаха и които я караха да се спъва почти на всяка крачка. За разлика от нея, Мираел се ориентираше отлично и сякаш не стъпваше по същата земя. В един момент дърветата почти свършиха. Още малко и щяха да стъпят на познатата поляна, когато дори Ел забеляза двата силуета, които идваха откъм къщата на старата Амба.
Мираел направи знак да спрат и да се притаят в мрака.
Силуетите се приближаваха и бяха само на крачка от тях, когато единият проговори:
- Какво ще кажем на Ротибор, Маймуно?
- Не знам – гласът на Маймуната потрепери – сега е сигурно, че ще ни хвърли на чакалите.
- Мислиш ли, че ако избягаме оттатък, ще ни намери?
- Едва ли, той не смее да стъпи във Федерацията. Чувал съм да казва, че има споразумение и ако го наруши, ще му отнемат властта над всичко тук.
- Нали знаем пътя, да избягаме и да се предадем.
- Със сигурност поне няма да ни разкъсат чакалите…Ама и старата не разбира от дума, трябваше да ни каже къде е жената.
- Вече няма значение. Сигурно е на небето…
Ел стисна здраво ръката на Мираел, който напрегна всичките си мускули и едва се удържаше да не стисне за гушата преминаващия точно покрай него звяр в човешки образ. Но се овладя и изчака стъпките им да заглъхнат преди да се втурне към къщата
Когато го настигна, той беше коленичил до старата жена и се опитваше да разбере дали диша. Ръката му докосна главата ѝ и усети лепкавата течност, която беше направила локва под нея.
Ел уплашено се огледа. Всичко беше разхвърляно и изпочупено. Но скривалището не бяха открили. Амба беше им попречила, с цената на живота си, затискайки го с тялото си.
От устните на старата жена се отрони едва чута въздишка.Мираел се доближи и нежно повдигна главата ѝ.
- Майко…
В гласа му имаше толкова болка и гняв.
- Недей, Мираел!... Времето ми дойде… Сега ти оставаш сам… да довършиш започнатото…
- Няма да е сам – решително прошепна Ел – Няма!
- Забравих за теб, дете, – едва разбираха какво се опитва да каже –заедно ще се справите, но помнете за… тайната… Ротибор е…ти си…слабото му…място…Боже…
Зениците на Амба се разшириха и някакво всемирно спокойствие сякаш обзе душата ѝ, преди да замръзнат и да останат неподвижни завинаги.
Мираел зарови лице в прегръдките на Ел, а тя все още не можеше да откъсне поглед от вцепеняващото се тяло на старата жена.
Изведнъж, обаче, то сякаш отново се размърда и Ел едва не изпищя, но се съвзе, когато осъзна, че някой опитваше да отмести капака на скривалището под него.
Двамата започваха да излизат от унеса. Бяха забравили хората под земята.
Младият мъж нежно отмести безжизненото тяло и повдигна капака.
- Какво става тук? – почти едновременно зададоха този въпрос Постимус и Рамус.
После видяха тялото на старицата и сякаш проумяха случилото се.
- Рамус… - гласът на Радея затрепери, когато и тя се показа на стълбите на скривалището – сякаш чух гласовете на…
И нейният поглед попадна върху тялото до отвора и тя внезапно млъкна. Мълчаха и останалите. Споглеждаха се и сякаш не знаеха какво да направят.
Пръв се опомни Постимус и постави длан върху угасналият поглед на мъртвата жена. Затвори очите ѝ, прекръсти се и започна тихо някаква молитва.
- Не! – възпротиви се Мираел – тя не би искала това.
Постимус млъкна, респектиран от тона на младия мъж, а той излезе, последван от Ел, която не сваляше поглед от него.
Рамус ги настигна, постави ръка на рамото му и тихо и настойчиво попита:
- Какво се е случило?
- Не знам, не бяхме тук, но срещнахме две от горилите на Ротибор в гората. Търсели са Радея.
Рамус потрепера и решително се завъртя обратно към къщата. Не биваше да я оставя нито за минута сама.
Обеща ѝ го.