автор: ma_gi

XXVIII

- Майко! – Рафаил коленичи в нозете ѝ и подкани двамата да го последват.
- Здравей, Лечителю! Добре си дошъл! Винаги се радвам да те видя.
Гласът ѝ беше като майчина милувка.
В очите на Уриил имаше сълзи, а Луцифер галантно целуна върха на пръстите на ръката, която им беше подала.
И двамата по-възрастни архангели вече я бяха виждали, но Уриил я срещаше за първи път и това предизвикваше буря от емоции в сърцето му. Да, оказа се, че и архангелите имат сърца. И в тях могат да бушуват чувства и непознати емоции. Все още не беше изгубил способността да се вълнува Уриил за разлика от останалите архангели. И сега сълзите се стичаха на воля по лицето му, а той не знаеше как да ги спре.
- Успокой се – майчината нежност в гласа на Богинята не спря сълзите му, а ги накара да потекат още по-силно.
Тя се приближи до него, помогна му да стане, погледна го в очите и сложи ръка на рамото му, а той засрамено отклони погледа си от нейния.
- Не трябва да се срамуваш, че все още изпитваш силни чувства, Уриил! Трябва да се гордееш с това, не е нужно непрекъснато да ги контролираш.
- Но Той казва, че…
- А аз ти казвам да бъдеш себе си и да се гордееш с това.
- Но гордостта е грях- продължаваше да настоява архангелът.
- Говорим за различни неща, Уриил. Но има време, ще разбереш къде е разликата.
После се усмихна на Луцифер:
- Радвам се, че и ти си тук. Толкова се радвам да те видя отново!
След това се доближи и до него и нежно го прегърна.
- Майко! – никой не беше чувал до сега гласът му да трепери.
Луцифер се прокашля и полека я отдръпна от себе си.
- Знам защо сте тук. Но дори и аз не мога да се противопоставя на волята му и да накарам хората да ви чуват. Мога само да правя така, че да чуват мен. Не са ми останали много последователи, както знаете, но...
- Задействал съм всичко – доволно се подсмихна Луцифер – скоро ще стане ясно.
- Някой ще ми обясни ли – идваше на себе си Уриил и проявяваше типичното за младостта му нетърпение.
- Всяко нещо с времето си, братко – не се сдържа Луцифер – всяко нещо с времето си.
- Но като не можеш да ни помогнеш и ти, какво ще правим? – впери погледа си в Богинята Уриил като се направи, че не забелязва сарказма в думите му.
- Ще чакаме – усмихна му се тя.
- Винаги съм смятал, че трябва да имаме повече доверие на хората – промърмори на себе си Рафаил
- Какво друго ни остава? – продължи с подигравателния си тон Луцифер – просто ще гледаме и ще чакаме…
- О съвсем няма да е толкова просто – отвърна Богинята.
И беше права.
Никога до сега на земята и небето не бяха бушували толкова страсти. И ангели, и хора мислеха и говореха за неща, за които до тогава не биха посмели. А най-важното все още предстоеше – действието. Количествените натрупвания трябваше най-после да доведат до качествени изменения и да премахнат застоя и недоволството. Радостта щеше да сменя болката, силата – страха , а удовлетворението – недоверието, но важното беше, че зъбчатите колелца и бурмички в часовника на времето се бяха задвижили и всичко зовеше към промяна.

XXIX

- Време е – Амба чу до главата си гласа на Михаил.
Като в просъница.
- Готова съм, но какво правиш ти тук?
- Той ме праща.
- Аз не служех на него.
- Знам. Но такава е волята Му.
- Имам ли още време?
- Не много.
- За да се сбогувам?
- Ще почакам.
Амба отвори очи. Дали беше сън?
Не помнеше откога не беше мислила за Господ. Нито пък някога беше вярвала, че ще срещне Душевадеца. Та нали душата ѝ трябваше да отиде в ада заради верността ѝ към Богинята? Вероятно беше сън или пък някакъв далечен спомен от минал живот…
- Отваряй! – хъхрещият глас отвън я накара бързо да се разсъни.
- Идвам - наметна плетена стара жилетка и отвори вратата.
- Къде е жената? – заплашително се изправи пред нея мъжът, чиято собственост беше хъхрещия глас.
- Тук съм.
- Не ми се подигравай! – надвеси се свирепо над старицата и подвикна към някой зад себе си, когото тя не можеше да види –Маймуно, я кажи на дъртата вещица на кого са му притрябвали старите ѝ кокали.
- Да, на кого пък са му притрябвали – почти изцвили Маймуната.
- Ами нали попита. Както виждаш, жена тук съм само аз.
- Предупредих те да не остроумничиш, че… - продължи Хъхрещия като я изблъска от вратата – Търси, Маймуно!
Двамата мъже псувайки обърнаха наопаки малката стаичка. Когато понечиха да отместят дъбовата маса, Амба застана пред тях и опита да им попречи. Но Маймуната я изблъска толкова силно, че тя политна назад, удари главата си в ръба на масата и падна в безсъзнание на пода като тялото ѝ затисна отвора към скривалището.
Хъхрещия и Маймуната се повъртяха още малко, подушиха странните треви и предмети и като не откриха никакви следи от русата жена, която трябваше да върнат на Ротибор, сумтейки се ометоха от къщата.