автор: ma_gi

XXVII

- Трябва да ги чуеш! Небето е като разбунен кошер – тонът на Уриил съвсем не беше уважителен и спокоен.
- Мислиш ли, че не знам? Нали и аз съм тук? – укорително го погледна Михаил.
- Виж ги – сякаш са глухи и слепи. Те не ни чуват.Нито наставниците си, нито ангелите-хранители. Тук са, а не помнят нищо, сякаш някой за една нощ е изтрил всичките им сетива. Господ знае ли? Уведоми ли го някой?
- Понякога като че забравяш, че от Него не може да има тайни.
- Но нали трябва да помогнем на федерацията. Сега как ще го направим? Никой не ни чува. Никой!
- Вероятно такава е волята Му. И вероятно помощта ни ще е именно в ненамесата.
Тук се обади Рафаил:
- Знам, че не бива, но когато се съмнявам в себе си, аз отивам при Нея…
- При кого? –нетърпеливо го прекъсна Уриил.
- Да не би?... Знаеш, че не ни е позволено – погледна го недоволно Михаил.
- Да, знам, но когато някое мъничко невинно същество страда и аз съм безсилен, търся помощта ѝ. Понякога ми се струва нечестно Той да подлага невинните души на такива страдания…
- Знаеш, че те предварително са дали съгласието си – тонът на Михаил ставаше все по-суров.
- Знам, но едва ли са знаели какво точно ще усещат във физическия свят…
- Но нали земята е райско място? – не криеше учудването си Уриил.
- Млад си още, не знаеш, че нещата съвсем не са такива каквито изглеждат и душите пристигат тук тъжни и наранени. Понякога не мога да се справя с тяхната тъга и с болката им и тогава отивам при Нея.
- От трима ни, явно, само аз не знам за кого говорите – намръщи се най-младият архангел.
- Не може да не си чувал за Богинята-майка. Всички сме чували. – отвърна Рафаил.
- Но нали Той не иска дори да я споменаваме… - Уриил погледна въпросително вестителят на Божиите тайни.
- Така е. И не знам как си си позволил да нарушиш волята Му – все още невярващо отговори Михаил.
- На теб ти е лесно – продължи с неприсъщия за него тон Божият лечител – ти придружаваш душите, когато се разделят със света или когато вече са напуснали телата си, а мен ме призовават в мигове на непоносима болка и страдание. С тях съм и тук, когато се отърсват от земния си път. За някои е много трудно да се отърват от болката и страданията си.
- Но аз мислех, че… - изненадано слушаше по-възрастните архангели Уриил.
- Има неща, за които почти никой тук не знае. Такава е волята Му – този път неуверено отвърна Михаил.
- Бях при Нея. Тя може да говори с хората. И те все още я чуват – продължи Рафаил.
- Не си го и помисляй!
- Но защо? Може би Тя ще знае това, което трябва да се направи – не беше съгласен с Михаил и най-младия архангел и все повече придобиваше цвета на разгарящ се огън – да вървим, аз ще дойда с теб!
- Правете каквото искате, но да знаете, че не одобрявам. И Той не би одобрил – врътна се и изчезна Михаил.
- Да вървим- повтори Уриил и стана от мястото си.
- Не е нужно да си навличаш гнева Му – не се съгласи Рафаил – аз ще отида сам.
- Не ме е страх! Ще дойда с теб! – упорстваше младият архангел.
- Ако не искате да станете свидетели на бунт на ангели и наставници, ще трябва да отидете при Нея.
- Луцифер! – Уриил бе на границата на своето търпение – Ти ли стоиш в основата на всичко това?
- О, надценяваш ме, млади братко! Аз просто следвам волята Му.
- Мислиш ли, че това е най-разумното, което можем да направим - с надежда в гласа прошепна Рафаил.
- Винаги съм те харесвал – смени подигравателния си тон Луцифер – Ти единствен разсъждаваш в правилната посока. Мисля, че е дошло времето, когато дори Той трябва да признае че не е безгрешен. Не може да очакваш сляпо да следват волята ти само защото ти си им обещал, че така ще е по-добре за всички. За кои всички, питам аз? Всеки има своите уроци. Той също има какво да учи. Може би затова съм тук. Може би и ти затова ходиш при Нея. Може би примирието помежду ни трябва най-после да прерасне в истински мир. Ние с вас и Той с Нея… за доброто на всички ни.
Рафаил го слушаше много внимателно.
- Мисля, че много истина има в думите ти.
- Имах много време за размисъл.
Горчивината в гласа му не убягна и на двамата.
- Може би наистина е дошло времето за промяна – подаде ръката си Уриил.
Луцифер я пое и тримата се отправиха към едно малко познато на небесните обитатели място. И въпреки, че небето беше като разбунен кошер, в който ангели и наставници се опитваха да накарат хората да ги чуят, а човеците се лутаха като невменяеми, нечуващи и невиждащи, въпреки цялото стълпотворение, никой не забеляза как тримата архангели изчезнаха в неясна посока.