автор: ma_gi

XXVI

Рамус се вслушваше във все по-равномерното дишане на Радея. Беше се свила до него, а той беше подложил ръката си за възглавница под главата ѝ. Все още от време на време прохълцваше, но с времето потъваше все по-дълбоко в дебрите на съня.
Скривалището, в което ги бяха приютили беше нещо като мазе с малка ниша до основното помещение. До него стигнаха по тесен задушен тунел, но в помещението въздухът бе чист. Явно се проветряваше отнякъде. Рамус нямаше време да види от къде, защото вниманието му изцяло бе погълнато от младата жена до него
Импровизираното легло – стар дъсчен нар, покрит с вълна беше по-удобно, отколкото изглеждаше и въпреки страха и умората, Радея скоро заспа.
Издайническото похъркване от съседната ниша показваше, че приятелят му също спеше. Легло там нямаше и Постимус трябваше да легне направо на пода върху част от багажа им, но това явно не бе му попречило да заспи.
За миг, със спящата върху ръката му жена и с близкото присъствие на приятеля му, сякаш животът му се беше върнал и всичко си беше както преди – в малкото градче сред приветливи хора, книгите и Радея. Сякаш Сянката, отвличането, похода под земята, Ел – всичко бе просто сън.
Ел. Къде ли се бавеше? Беше видял как наблюдаваше Мираел. А той сякаш също не беше безразличен. И от къде по дяволите тя имаше вземане-даване с хора от това мрачно място?
Ума му все още отказваше да побере казаното от нея. Арсиное е била жива! Била е някъде наоколо, а го бе оставила да страда.
Беше объркал чувството.
Това не можеше да е любов! Когато обичаш, искаш другият да е щастлив.
Дори, ако трябва да се откажеш от него.
Като кръгла луна, като вярна жена…
Радея отново тежко въздъхна. После отвори очи. Усети нечие присъствие и ужасена се вгледа в мъжа до себе си.
- Шттт! Спокойно, аз съм.
- Рамус?
- Да, тук съм, Радея и няма да те оставя повече сама!
Тя се премести още по-близо и русите ѝ къдрици се разпиляха по гърдите му. Ухаеше на… на нежност. Вдъхна аромата ѝ и потърси очите ѝ. Докосна лицето ѝ и усети издайническите следи на сълзите.
- Не плачи! Тук съм! Всичко ще бъде наред.
- Точно защото си тук…. – притисна треперещото си тяло до неговото още по-силно.
Рамус посегна да я завие, когато усети меките ѝ форми.
Какъв глупак беше! Как можа да се прехласне по някаква непозната Ел,която се оказа, беше една също така непозната Арсиное и да забрави жената, която беше до него и с която дните бяха такава радост за сърцето му…
- Аз… Толкова ме беше страх!
- Шттт! Тихо, Радея! – хвана лицето ѝ и започна бавно да изпива сълзите ѝ. Една по една! Всички проляти по негова вина.
- Рамус!
Името му бе последното нещо, което можа да прошепне преди устните му да я оставят без дъх и да пресушат сълзите ѝ.
Боже!
Струваше си страданието, копнежа, изпитанията, болката. Нгуни прегърна своя Канамахамае, а Радея се отпусна прималяла в ръцете на Рамус.
Най-после!
Всичко сякаш си идваше на мястото.
Нищо повече нямаше значение.
„И Ел ли?”
Но гласът беше толкова далечен…