автор: BoboDux

Белият лебед умираше върху белия лед.
Раненият му крак беше замръзнал дълбоко
и той се мяташе ужасен, но и неспособен
да се откъсне от земната твърд, за да литне.
Силите му свършваха и смъртта беше близо.
Край него тръбеше, полудяла от дива тревога,
неговата неразделна от детството половинка.
Опитваше да го приюти нежно и да го стопли.
Притисна се до него, покривайки го с крилото си.
Нейният рицар с горд нежен поглед умираше.
Ятото полетя високо към далечната чужда земя,
но той за пръв път не можеше да го последва -
беше купчина бял пух, замръзнал върху леда.
И тя се опита да го покрие и с двете крила –
дано му вдъхне живот, дано му даде сила.
Не успя. Затова се сви, примирена със всичко,
разпери още по-широко над него крила
и прошепна: „Спи, рицарю мой, тука съм”.