автор: Ditea

Привеждам се и влизам през сумрака.
Небето сипе майска тишина.
Ухаят рози. Хуквам през полята
със златно-избуяла добтота.

Ти се усмихваш. Галят мойто чело
слова на обич, казани без глас.
Растях и тичах през полята смело...
и триж по-смело се завръщам аз.

Сърцето ми шепти молитва стара,
очи затискам, зада издържа...
Разбирам аз: не розите ухаят.
Ухае, Мамо, Твоята душа.