автор: ma_gi

XXII

- Яж!
През цялото време Радея беше стояла свита на пода на нещо като стая без прозорци. Беше протягала ръце и крака, когато започваха да се схващат, но не беше мръднала от мястото си откакто жената, която я доведе излезе и захлопна вратата. Беше решила, че е няма, защото на всичките ѝ въпроси не отговори нито веднъж. Не реагира по никакъв начин на хлипането и на сълзите ѝ, нито прояви съжаление или съчувствие.
Да яде? Беше гладна, но не можеше да сложи и хапка в устата си. Толкова ужасена и слаба не се беше чувствала никога през живота си.
През този си живот.

Но Нгуни помнеше.
Страха, безсилието, болката, ужаса…стрелата в рамото на Канамахамае…
И онази, другата – тихата, постоянната, неугасващата…
Спаси живота му, но беше такова изтезание за влюбеното ѝ сърце да вижда щастието му с Фолами – неговата изгора. Как минават пред всички на сватбената церемония… Как износва и ражда децата му… Как заедно застават начело на племето след смъртта на Лугалзагеси…
Виждаше мъката ѝ Иратаис и нямаше ден, в който да не принася дарове в светилището пред Богинята майка с няма молба да утеши и да излекува сърцето на Нгуни.
Добра ученичка се оказа дъщерята на жреца. Нито веднъж не се оплака от съдбата си. Втурна се с такова усърдие да изпълнява всичко, което поискаше жрицата на Богинята, сякаш от това зависеше живота ѝ.
Времето минаваше и все по-веща ставаше в овладяването на стихиите. Дарба имаше Нгуни. Дарба, която не се даваше на всеки.Освен, че стана добра лечителка, можеше да предсказва бъдещето и много фино и деликатно насочваше изгубилите пътя си. Лекуваше и телата, и душите, помагаше невежите да пораснат, а порасналите да прогледнат. Незаменима помощница ѝ стана младата жена.
- Никога не забравяй какво можеш! – обичаше да ѝ напомня Иратаис – Каквото и да се случи, не забравяй!

Дали Радея беше пренесла през животите си тази способност? До сега не беше ѝ се налагало да проверява. Но моментът беше настъпил. Ако искаше да се избави от лапите на противните си похитители.
Трябваше колкото се може по-бързо да се отърве от жената – не знаеше с колко време разполага, затова изяде набързо лигавата каша от някакви семена и сладки картофи и подаде глинения съд, като се надяваше да я остави сама.
Жената погледна празната съдинка, подаде ѝ друг съд с вода и решавайки, че с това задълженията ѝ са се изчерпали, излезе от стаята.
Радея се изправи и опита да изпразни съзнанието си от всички мисли и притеснения. Не ѝ се получи от първия път, но тя стисна очи и опита отново. И отново…
Изведнъж вратата се отвори и две мъжки ръце се протегнаха към нея. Готова беше да изпищи от ужас, когато…
- Шттт! Тихо момиче!
Сякаш познаваше отнякъде този скърцащ старчески глас…
- Нямаме много време, помогни ѝ, Мираел! Ротибор и шайката му скоро ще се завърнат и тогава вече ще е късно да я спасим.
- Иратаис?
- Амба, но и Иратаис, също. Побързай, после ще говорим!


XXIII

- Тук е отвратително! – запуши носа си Ел – Вони и нищо не се вижда…
- Сама поиска да дойдеш – грубо я прекъсна Рамус.
- Е, стига вие двамата! Като малки деца сте. Нямаме нужда от това сега –смъмри ги Постимус
Бяха се срещнали на смрачаване в подножието на откритата от Рамус тайнствена врата, затваряща тунела, недалеч от катедралата-библиотека. Всеки от тях се беше снабдил с най-необходимото – нож, компас, фенерче, храна, малко дрехи и сега крачеха мълчаливо, нарамили раниците си, всеки зает със своите мисли.
Преди да тръгне, Постимус бе посетил префекта, за да му остави книгата и все пак да го информира, че има изчезнала жена и че смята, че за изчезването ѝ са виновни хора от Сянката, затова той и приятелите му ще отидат да я търсят. Съгласил се беше този път префекта и му беше дал карта на маршрута, с която го бяха снабдили съгледвачите на федерацията. Оказа се, че наистина под катедралата има множество тунели, подобни на този, който приятелят му беше открил без да иска. Имаше известно време да разучи картата, затова придвижването ставаше бързо, но когато стигнаха до мястото, което трябваше да е края на познатия им свят и тримата забавиха крачки. Какво ли ги очакваше оттатък?

Това „оттатък“ дойде изведнъж. Тунелът свърши и се озоваха в нещо като пещера. Миришеше на мокра шума. Навън ромолеше река. Мъгла и мрак обгръщаха всичко наоколо. Запристъпяха бавно като не спираха да се оглеждат, макар че само на крачка напред вече нищо не се виждаше.
- Дали е така постоянно или времето се е приготвило специално за идването ни? – промърмори на себе си Рамус - Чувал съм, че слънцето не може да пробие мъглата, но чак такава тъмница не съм очаквал. По дяволите, кракът ми…
- Добре ли си, приятелю?
- Ще се оправя, но…
- Шттт! Някой идва – хвана ръката му Ел.
Стъпките се чуваха все по близо. И онова познато провлачване …
Младата жена направи знак да спрат и излезе пред двамата мъже, нетърпеливо взирайки се в мрака и мъглата.
Силуетите отсреща се виждаха все по-ясно. И все по-ясно можеше да различи провлачената походка. А малко след старицата видя още две познати фигури.
- Мираел… – радостно се провикна Ел.
- Тихо, момиче! Не искаш да привлечеш неприятности, нали? – старицата се спря и тревожно се огледа, а после посочи с пръст към спътниците ѝ – Кои са тези?
- Приятели – сконфузено отговори на въпроса ѝ Ел.
Двамата излязоха напред.
Рамус огледа старицата, после мъжът зад нея, а после… Нямаше как да обърка познатия силует, милите черти…
- Радея! – не се сдържа и извика, въпреки уместната забележка на възрастната жена – Как се озова тук? Добре ли си? Боже, колко се притеснихме за теб! – и забравил добрите обноски, както и всичко останало, направо я издърпа от ръцете на подкрепящия я мъж.
После забеляза колко е бледа и нежно я прегърна.
- Ти си тук – едва промълви Радея, опитвайки се да спре сълзите на облекчение и да се задържи върху треперещите си нозе.
- Какво сте ѝ сторили? – Рамус заплашително се обърна към Мираел.
- Спасихме я…
- Знам, че има много неща за изясняване, но трябва колкото се може по-бързо да се отдалечим от тук – намеси се Амба.
- Права е – подкрепи я и Постимус - нека сме на безопасно място и тогава да говорим. Емоциите са ни в повече и сме уязвими за неприятели.
Направи път на възрастната жена и подкани с жест всички да я последват.
- Стойте близо един до друг – нареди тя и се запровира между дърветата по известна само на нея пътека.
Мираел предложи ръката си на Ел, Рамус почти понесе Радея и всички, начело с Постимус я последваха в пущинака.