автор: ivliter

Пространството, което нося в себе си, в душата си, непрекъснато надраства своите измерения. Една вселена бие в него с пулс неукротим, невидима, пулсира с кипящите си чувства и с неукротим стремеж към съвършенство. От изворите на дълбоката му памет струи една затрогваща самотност, едно небе за полет неоткрито още. Сърцето на вселената покой не знае, то с пулса си кове началото на нови светове.
Къде остава тленността, къде се дематериализира човешкото ми тяло, загубило надеждните си граници и цялата си опитност в живота?
Къде е мястото на словото сред тази бликаща отвред безкрайност? И има ли за него място в нея? Къде потъва безвъзвратно стряскащия шум на битието?
Не съм ли космос аз отделен и как да вместим цялата представа за пълнокръвния живот в границите на материята?
Достатъчно ли е осъзнаването че смъртта, не е просто край, а абсурд на ограничението.
Нищожното е част от структурата на огромното, което никога не може да бъде побрано в него. В нас се сблъскват двете несъвместими величини – необятността на човешкия дух и физическата ограниченост на материалния свят. Духът не може и не признава границите, които иска да му наложи реалността.
В тази вселена на мисловността отвсякъде струи усещането за една трагична безкрайност, която няма как да бъде преодоляна – можем единствено да приглушим донякъде внушенията, които ни нашепва.
Но пулсът на човешкото сърце никога не може да бъде заглушен от неподвижността и тишината…