автор: ma_gi

XXI

-Радея е изчезнала.
Внезапното нахлуване на Рамус я стресна.
Но повече от това я огорчи непресторената тревога и загриженост, които излъчваше цялото му същество.
- Сигурен ли си?
- Постимус току-що ми го съобщи. Трябвало да бъде в библиотеката и да се срещнат, за да търсят отново книгата. Той отишъл, но не можал да я намери. И у тях я няма.
- Може да е някъде в градчето.
- След това, което научих от Постимус, не спирам да се притеснявам за нея. Ако не беше взела проклетата книга, сега …
Ел го прекъсна:
- Но ти я дадох. Така че не ме обвинявай! Казах ти да я дадеш на приятеля си. Защо не го направи.
- Не исках да те злепоставям.
- Но искаш да ме обвиниш. Сега остава да ми кажеш, че съм замесена освен в кражба и в отвличане,а?
- Недей така – поуспокои се Рамус – никога не бих го направил, Арсиное. Аз…
Името ѝ някак естествено се изплъзна от устните му.
- Спомнил си си.
Очите на Ел заблестяха.
- Да. Помня всичко. И как те отнеха от мен също. Може би затова съм толкова мнителен. Не искам да загубя отново любимо същество…
- Любимо?
- Радея ми е приятел. И ми е била отредена за този живот.
- Била?
- Така каза Ангелът. Но и аз не разбрах защо го изрече в минало време.
- Помниш ли робът Кайа?
- Разбира се! Помня всяка секунда. Помня обета, помня болката, гнева, омразата към тези, които те отнеха от мен…
- Никой не ме е отнемал, Имхотеп! Аз сама реших да стане така.
- Да стане как? – погледна я недоумяващо Рамус.
- Да отида при жреците в храма на тайното знание. И Кайа ми помогна…
- Чакай, чакай! Ти беше мъртва.
- Не. Смъртта ми беше инсценирана.
- Остави ме да страдам – не можеше да повярва – да се забъркам в смъртта на сестра ти… аз, който бях дал обет да спасявам животи!
Ел се доближи до него и опита да го прегърне.
- Остави ме! – беше извън себе си от ярост.
- Имхотеп, аз…
Не я остави да довърши изречението. Излезе и затръшна вратата зад гърба си.

Когато се разнесе вестта за смъртта на Клеопатра, малцина посветени знаеха истината за нея. За всички останали отишла си бе египетската кралица царствено от този свят, избирайки отровата на своята покровителка – кралската кобра…
Но човек никога не трябва да подценява разрушителната сила на отмъщението. Заклел се бе да отмъсти за смъртта на своята любима и за страданието на народа си Имхотеп и спази обета си. Решил бе за целта си да използва коварството на римляните.Срещнал се бе още веднъж с роба Кайа и поискал бе да види за последно своята любима Арсиное. Но отказаха му достъп до двореца заради обяснението, че отишла си е от този свят любимата сестра на египетската царица от заразна болест и се е наложило бързо кремиране. Тогава поиска среща с Клеопатра, за да ѝ изкаже своите съболезнования.
И прие го царицата в тронната зала.Умна и хитра бе Клеопатра. Ако само преди броени дни не беше дошла да го моли за смъртта на сестра си, би повярвал на маската на лицемерното ѝ страдание. Но болката от изгубената любов и желанието за отмъщение направиха също толкова хладнокръвен лъжец и младият лечител.
- Глупав бях, прости ми, царице! Не осъзнавах колко права си била да искаш смъртта на сестра си. Та нима е възможно пред очите ти да съблазнява любимия ти и да останеш равнодушна? Стигна и извън двореца клюката за Марк Антоний и Арсиное. Права си била! И дойдох да ти донеса билки, но боговете вече са наказали със заразна болест неблагочестивата ти сестра.
- Хубаво е, когато човек осъзнава грешките си, Имхотеп. А още по-хубаво е, когато намери сили да поиска прошка за тях. Добре дошъл си! Остани в двореца колкото поискаш. Забавлявай се, не се свени! Умее да прощава Клеопатра. Можеш да си избереш която робиня поискаш, възползвай се от моята щедрост! И в подкрепа на думите ми – можеш да си избереш дори и от двете ми най-верни и предани прислужници. Ирас и Шармион са като мляко и шоколад. Могат да те дарят с наслада и двете или която от тях предпочетеш.
Двете жени, правилно разбрали подканата на своята господарка, заусукваха гъвкавите си тела около Имхотеп. Бялата кожа, русата коса и зелените очи на Ирас контрастираха с шоколадовата снага, смолисти коси и маслинови очи на Шармион. Загатваха полуусмивките им за това, че са способни да даряват нечувани наслади и удоволствия, но студен остана младият мъж към подканващите им тела.
- Благодарен съм за щедростта ти, царице, но откакто те видяха очите ми, не мога да погледна друга жена без да я сравня с теб. Може да поискаш смъртта ми заради моята дързост, но единствената, която изпълва мислите ми си ти.
Приятно изненадана от думите му, младата жена повдигна извитите си като змии вежди и огледа стоящият пред нея мъж.Не беше красавец Имхотеп, но излъчваше осанката му сдържана сила, която привлече повече ума ѝ отколкото тялото.
Направи отпращащ знак с ръка Клеопатра и свитата от прислужници и робини напусна залата.
- Какво искаш да кажеш, Имхотеп? – попита с престорена наивност.
- Мисля само за теб, царице! За красотата ти, за силата на ума ти, за огъня в очите ти, за снагата ти…Разпали в мен желание да те имам. Желая те, Клеопатра!
- Дързък си, признавам – подаде му ръка с царствен жест тя – но това ми харесва.
После му се усмихна снизходително и го поведе към покоите си, където го завари Марк Антоний.
Без да продума и дума излезе римлянина, но нямаше как да забрави сцената, която видяха очите му.
Студени останаха те, когато се кълнеше изгората му, че това, което е видял, нищо не означава. А после, когато дойде вестта за самоубийството на красивата му съпруга, прониза гръдта си със собствения си меч, загубил завинаги верността на едната и живота на другата.
А когато лично Имхотеп ѝ съобщи, че вестта всъщност е била фалшива, не издържа Клеопатра и последва Марк Антоний в отвъдното.
Отмъстена бе Арсиное! Отмъстен бе и народът му!...

Рамус тръсна глава сякаш за да отпъди грозните спомени на отмъщението. Напразно е било всичко – интригите, съблазняването на Клеопатра, после смъртта ѝ и тази на Марк Антоний…Не можеше да го проумее. Неговата чиста и невинна Арсиное беше избрала да го напусне по този грозен начин! И докато сърцето му беше опустошено, а душата му – безутешна, вероятно му се е подигравала и се е надсмивала над скръбта му.
- Ел ми каза, че си се прибрал –дочу зад себе си гласа на Постимус – Беше разстроена. Какво се е случило? Тя каза, че вероятно няма да искаш да дойде с нас да намерим Радея.
Радея! За миг пред очите му се появи милия познат образ. Не, каквито и чувства да бушуваха в него, нямаше да им позволи да попречат на мисията им.
- Някой друг път ще ти разкажа –отвърна на приятеля си – Нищо няма да ми попречи да намеря Радея! Ел ще дойде с нас, защото ще ни е полезна, ако може да ѝ се вярва, че познава някого там.
- Какво те накара да се съмняваш в думите ѝ?
Рамус влезе в дома си и след малко се върна с….
- Ето това – подаде на приятеля си опакован пакет с правоъгълна форма.
Постимус неразбиращо го погледна и започна да разопакова.
- Книгата! Къде я намери?
- Ел ми я даде.Трябваше да ти кажа по-рано. Тогава Радея нямаше да отиде сама в библиотеката и да изчезне – с горчивина в гласа отвърна Рамус.
- Не, –опита се да го успокои приятеля му – всичко се случва в точното време, нито секунда по-рано или по-късно. Колкото и да прехвърляме в ума си какво сме можели да променим в някой минал момент, ние всъщност не бихме могли да направим нищо, защото нещата се случват в определен от вселената порядък. Може би изчезването на Радея има своята причина, която все някога ще узнаем. Успокой се, приятелю и вместо да прахосваш енергия в самообвинения или съжаление, по-добре се приготви за довечера.
- Както винаги си прав. Не трябва да се размеквам, кой знае какво ни очаква в Сянката.
- Така те искам, момчето ми! А сега те оставям, че и аз трябва да се подготвя. А и трябва да отнеса книгата на префекта. При него ще е на сигурно място и ако нещо се случи с нас, ще могат да се ползват от нея за защита на града и федерацията.
Постимус излезе и остави Рамус на собствените му мисли, които препускаха като луди от миналото в настоящето и към бъдещето… Какво ли ги очакваше и дали щеше да види отново познатото мило лице на Радея. Ами ако онова: „беше ти отредена“ в думите на ангела означаваше, че няма да са заедно, защото тя ще… не искаше да си помисли дори , че е възможно тя да е вече мъртва и никога повече в този живот да не види кротките ѝ сини очи, ефирната ѝ ангелска усмивка…
Рамус отново тръсна глава, сякаш можеше да изтръска всички онези мисли, които го подлудяваха. После влезе вътре и започна да прибира в една раница необходимите за далечното пътуване неща. Щеше да обърне надолу с главата тази Сянка, но щеше да я намери! Закле се пред себе си с онази увереност, с която преди време се закле да отмъсти Имхотеп.
Щеше! Каквото и да му струваше това!