автор: ivliter

Бяла музика в бялата стая на пролетта тази сутрин звучи – тихо, мечтателно. Милувка от вятър току-що събуден. В бели дрехи облечен я слушам. От нея проглежда копнеж по нещо далечно и неопределено. Блян в който плува голямата бяла риба на моя живот. Въдичар-слънце над нея надвесен
приготвил е рано стръвта си. Но звуците песенни леко се леят, унасят го в сладка дрямка и той забравя защо е дошъл.
Брегът на живота е толкова топъл и пълен с безброй изненади.
Потокът звънлив пак ме носи в светове непознати украсени от брилянтите на неочаквани срещи с красиви неща, невиждани и досега, непочувствани.
През прозрачната сянка на нереалното аз преминавам, между било и ще бъде, между празното пространство на две пробягали през мен мисли, там където зачеват нещата на
безбройните наши възможности. Там спи навярно зародишът плах на нещата които предстои да се случат, там в тази музика си отспива нещото, преди да е станало още нещо.
Пианото гръмко на моето АЗ, разлива мелодия мека, целебна, възвишена и разплисква навред светлина. Часовете на моето безметежно спокойствие са белите птици на клавишите, които сблъскват лекотата на своя полет в челото, в черните клавиши на материалния свят, неподатлив за такова въздействие. И удивително е как контрастите създават толкова подкупващо и въздействащо единство.
В такова унесено състояние светът става с безлицева същност, вълнуваща и неуловима, променлива и неустойчива, като въздишката топла на пролетен вятър – става нещо в което загубваш представа за време и място.
И това е така, защото бялото е уютния дом на всички цветове и нюанси и в него се носи нежната музика на този ненаситен неин слушател, животът.