автор: ma_gi

XIX

Не можеше повече да чака. Трябваше да ѝ каже. Това беше първата мисъл, когато се събуди на дивана сред неразопакованите кашони.
С решителен жест отметна завивката и се заслуша в шумовете наоколо, очаквайки да долови присъствието ѝ. Тя обаче или още спеше, или вече беше излязла. Реши да провери веднага.
Снощи беше заспал с дрехите и сега просто скочи от дивана и се отправи там, където беше изчезнала Ел.
Поколеба се за миг пред затворената врата, но после натисна бравата и бавно и леко я отвори.
Ел още спеше.
Червените ѝ къдри безразборно бяха превзели възглавницата, а изпод завивката се подаваше единствено млечнобялото ѝ рамо.
Рамус не се сдържа, приближи и го целуна.
Тя се размърда и отвори очи.
- Излез!
- Моля те, Ел, трябва да ти кажа нещо важно!
- Нещото може да почака. Излез!
- Недей…
- Помолих те нещо.
Добре, щеше да почака навън, нямаше да я остави да го отпрати без да е разбрал най-важното. Но каква беше тази промяна? До съвсем скоро му се струваше, че тя искаше близостта му. А сега? Може пък още да не беше се разсънила достатъчно. Е, щеше да почака.
Беше неестествено да виси пред вратата, затова излезе в градината. Погледна към къщата на Радея. Никакъв шум. Дали вече бяха излезли тя и приятелят му? После нетърпеливо погледна към вратата, откъдето трябваше да се появи Ел.
Но вратата, която се отвори, беше портата към пътя.
Постимус влезе със забързана крачка. Когато го видя, приближи и кимна.
- Трябва да поговорим!
- Да не се е случило още нещо извънредно?
- Не. Но ми трябва твоята помощ.
- Да седнем – Рамус посочи към градинската пейка.
- Предпочитам да повървим. А и не искам да ни чуе някой.
- Нека да се обадя на Ел.
- Не, спешно е, нямаме много време.
„Явно точно сега няма да мога да разбера това, което толкова искам“ – със съжаление си помисли младият мъж, а на Постимус отговори:
-Да вървим тогава.
Двамата мъже излязоха и тръгнаха полека по пътя, който водеше към катедралата.
- С какво мога да ти помогна? – нетърпеливо попита Рамус.
- Трябва ми съвет, приятелю. Не знам как да постъпя.
И разказа за срещата си с префекта на федерацията, за хората, живеещи в Сянката, за споразумението с Ротибор, за последователите на Богинята-Майка, за предстоящия сблъсък…
- Трябва да отида там!
- Но нали не си получил разрешение ?
- Не съм, но вината за липсата на книгата е моя.
Книгата! Сърцето му се сви. Дали да му каже за кражбата и Ел или да си замълчи? А освен това беше чувал страшни неща за това място. Ами ако…
Нямаше много време за размисъл.
- Ще дойда с теб!
- Не, приятелю! Не дойдох да те въвличам в това, а просто за приятелски съвет.
- Точно, защото си ми приятел няма да те оставя.. Искаш да отидеш? Значи ще го направиш! Но няма да си сам, аз ще дойда с теб.
- Къде ще ходите?
Гласът на младата жена ги стресна. Така се бяха увлекли в разговора, че не бяха забелязали кога Ел ги беше настигнала.
-Никъде, никъде, мила,говорим си хипотетично, не се тревожи – опита се да отклони отговора си Постимус
- Къде? – тя погледна Рамус и той не можа да издържи на погледа ѝ.
- В Сянката?
- Какво? Нали там е опасно? Защо ще ходите в Сянката?
- Защото касае безопасността на градчето и на цялата федерация.
Ел помълча малко, а после отсече:
- И аз ще дойда с вас!
- А не! Това не е място за млади дами – опита да я откаже Постимус.
- Може да съм ви полезна.
- Не, мила! Не мога да се съглася.
- А може да познавам някои хора там.
Двамата мъже само дето не зяпнаха от изненада.
- Какво каза? – невярващо попита Рамус
- Може да съм ви полезна, защото може да познавам някого там.
- Ти си пълна с изненади, мила моя! Но щом поставяш така въпроса…вероятно наистина може да си ни от полза.
- Тогава да вървим още сега!
Нетърпелива бе да разбере дали ще може отново да види онези очи…
- Не, ще тръгнем привечер – спря устрема ѝ Постимус – трябва да се подготвим, имам да свърша някои неща, а и няма да привличаме внимание тогава – нали никой не остава след залез, няма да ни се налага да измисляме обяснения.
- Трябва да предупредя Радея, че няма да ме има известно време – да наглежда системите в библиотеката. А и трябва да настроя програмата в института да работи на автопилот докато ме няма.
- Върви, приятелю! Ще се срещнем привечер там, където намери вратата към прохода.
- В библиотеката ли?
- Не, до реката.
- Аз също трябва да се приготвя и да свърша разни неща – обади се Ел и бързо се отдалечи.

XX

-Бързаш ли за някъде?
Беше свикнала вече с внезапното му появяване.Остана известно време с гръб към него не защото я стресна, а защото не знаеше какво да му отговори.
- Не обмисляш какво да ме излъжеш, нали? – хвана брадичката ѝ Луцифер и се взря настоятелно в очите ѝ.
- Разбира се, че не, просто мислех как да ти го кажа.
- Всъщност, ако сама не беше им предложила да отидеш с тях, аз щях да те помоля – подсмихна се архангелът.
- Какво е това място?
- Сянката ли?
- Да.
- Някога и там не беше по-различно от тук или от което и да е друго място на планетата.
- Какво се промени?
- Всичко – замислено отвърна Луцифер – или пък нищо. Божията промисъл не се е променяла. Променяха се само хората. В началото всичко беше хармония. Човеците познаваха копнежите на телата и душите си и бяха в хармония и с небето, и със земята. После някак разделиха нещата на бяло и черно, на добро и зло, на душа и тяло. И дори тези, които проповядваха тяхното единство, някак пренебрегваха едното и забравиха, че всичко е едно цяло - доброто се съдържа в злото и обратното. Не може да се грижиш само за душата си, а да пренебрегваш тялото или да си потънал в материалните неща и да пренебрегваш стремленията на душата. Все някога потъпканото ще напомни за себе си.
- Но нали вече всичко на Земята е подчинено на Божиите закони? – не се сдържа Ел.
- Нима? – снизходително се усмихна архангелът – Тогава къде е напредъкът на душите? Нали всички са избрали земното училище, за да напреднат и да се придвижат нагоре? И защо сме тук ние с теб сега?
- Защо сме тук? – като ехо повтори Ел.
- Защото, когато избрах мрака, знаех че ще дойде и това време. Осъдиха ме същите тези светли същества, макар да знаеха: „Не съди, за да не бъдеш съден“. Нима бяха по-съвършени от мен? Без капчица зло в светлите им души?
- Не знам, понякога мисля, че нищо не разбирам....
- Ти беше на съвета. Чу Михаил. Няма напредък. Няма развитие. Всичко е подредено, ясно, без вълнения, без сътресения… Е, ако няма светлина без мрак, кой е по-далновидния от нас, питам? Не отричам белите им криле, но човешката природа е такава, че за да расте трябва да преодолява. Какво преодоляват сега хората тук? Кажи ми! Какво цари в това градче? Мир, любов, предвидимост.
- Не мисля, че хората са недоволни от спокойствието. За мен и моето семейство от последния ми живот, това тук щеше да е повече от задоволително. Няма глад, няма насилие, няма съмнения, няма епископ Еренберг.
- Тук грешиш – прекъсна я Луцифер – няма Еренберг, но има Ротибор. Точно той помогна Сянката да се разрасне. Отначало тя беше съвсем малка. След това започна да нараства лавинообразно и сега обхваща една значителна част на земята. И това, че скоро ще премине критичната маса кара правителството на федерацията да предприеме мерки. Засега пазят мълчание, но всичко вече започна и те няма как повече да скриват истината. О, не заради мен, не. А защото Бог реши така.
- Ами аз? Каква е моята роля?
- Засега не е нужно да знаеш. За всяко нещо си има време и място. Когато то настъпи, сама ще разбереш. – после внезапно смени тона си - Бях те помолил за една мъничка услуга. Взе ли книгата?
Ел изтръпна. Чудеше се какво да му отговори. Знаеше, че ако се опита да излъже или да увърта, той няма да ѝ повярва, затова реши да каже истината.
- Да. Не те питах за какво ти е, но на хората тук тази книга им е много по-нужна. Затова я дадох на Рамус.
- А, младият мъж, по когото си падна за нула време – лукаво се подсмихна Луцифер.
- Знаеш, че не е за нула време – прекъсна го Ел.
- Знам – стана сериозен архангелът – И бъди спокойна – книгата не ми е нужна.
- Но аз мислех…
- Нали знаеш, че за всяка война си има повод и причина. Е, книгата е поводът.
- А причината?
- Не тревожи красивата си главица с тези въпроси! Може би единствено Бог е наясно с това.
- Ще го видя ли отново?
- Кого? Бог ли? – пошегува се Архангелът.
- Знаеш за кого те питам. Не спирам да мисля за него и за това при какви обстоятелства го срещнах някога.
- Неведоми са пътищата Господни.
Ел въздъхна примирено, осъзнавайки, че едва ли ще получи отговор на своите въпроси, освен ако той не реши да ѝ ги предложи. Дори се отказа да го пита за Имхотеп и Арсиное.
-Е, оставям те да се приготвиш. Наслаждавай се на приключението. Нали пътят е важен, не крайната цел.
Щеше ли да разбере някога кога изречените думи са сериозни или пък не? Със сигурност това не беше толкова важно. Наистина трябваше да се приготви. Коремът ѝ се свиваше при мисълта за това което ѝ предстоеше. За хората и срещите с тях…