автор: LeoBedrosian

Черният гарван се изви над последните къщи. Под него, по криволичещия коларски път се извива мудна процесия. Двайсетина съселяни се стремяха да не паднат в рядката кал и да се придвижат криво-ляво до гробището. А то се намираше през ръждивата железопътна линия от другата ѝ страна. Сутринта бе паднал дъжд, който превърна земния път в трудно проходима кална епопея.

Траурната процесия се предвожда от овехтял микробус с отворени задни врати. Сигурно да не се загуби душата на покойницата и да последва тялото поне до четиресе. След него се тътреха отпадналия ѝ другар, с който деляха шейсе години една малка схлупена къщица на край село. Сина им бдеше зорко за равновесието на баща си, готов да го подкрепи ако рече да падне. Дъщеря им носеше прост емайлиран поднос със сладки за бог да прости. Баща им тътреше ревматичните си колена и току подхвърляше по някоя медна монета, като минеха през кръстовище. Така му бяха казали грижливи съседки. За да подкупи архангела и да не последва и той скоро другарката си. Не че много им вярваше, но не му бе останала сила да спори с тях.

Останалата част от процесията се състои от няколко внуци, мъжете и жените им, други роднини и неколцина съселяни, които се бяха престрашили да изгазят прясната кал, по-скоро тиня до гробището. А тя, калта се лепеше безжалостно по обущата им и затрудняваше и без това трудното ходене на по-слабите и немощни старци. Из невиделица над мудната процесия се разнесе камбанен звън, който подгони гарвана обратно в кичестата гора. След време втори звън подсказа на тъгуващите, че не е случаен. Неколцина се извърнаха по посока на звука и сред високия бурен съзряха покрива на схлупена църквица. От камбанарията ѝ прозвучаха трети, четвърти, пети звън през нужната траурна пауза между тях.

Селото, макар и напуснато от младите си чеда продължаваше да спазва вековните си традиции, които вече никой не помнеше дали са християнски, дали са езически или плод на някой друг познат, или непознат култ. И макар много от тях да са едно чисто суеверие никой нямаше нищо против да ги спазва. Хей тъй, за да не разсърди случайно някое божество, на което отдавна му бяха загубили дирята и смисъла. Поп в селото отдавна нямаше, пък и починалата не би имала нищо против душата ѝ да е лишена от последното христиенско причастие и неразбираемо опело. И без това приживе рядко бе влизала в църква, ако не се броят няколкото посещения на близкия манастир. Но и те бяха по-скоро от чисто любопитство, отколкото от някаква набожност.

Но да се върнем към погребението. Прясно изкопания ров контрастираше със моравата зеленина наоколо, избуяла от влажната пролет. Чернотата му навя непреодолима мъка и напълни очите на най-близките със сълзи. Жена на средна възраст, която се оказа собственик на единствената аптека в селото каза няколко, изпълнени с хвалебствия слова за починалата, което накара същите ония близки да изхлипат, макар да им се признае, че сдържаха мъжки мъката си някъде в гърлото. Най-трогателната сцена се разигра, когато мъжа ѝ затътри оклепаните си с кал, тежки галоши, сви с мъчна решимост артритните си колена, клекна и в миг накара всички да клекнат с него. И така една дълга минута, която се стори цяла вечност на онези, които не можеха да клечат. Ставането бе едно друго, по-голямо изпитание, което за неколцина се превърна в кално овъргаляне. Никой не посмя да се засмее, макар двама старци да изпуснаха по някоя и друга неприлична дума. Беше им простено.

След като двамата възчернички гробари спуснаха ковчега в рова всички опечалени хвърлиха по шепа кална пръст и като се обърнаха тръгнаха по обратния кален път към селото, внимавайки да не поглеждат назад. Суеверията продължиха и тогава, когато черната птица се заизвива над тях да им покаже обратния път. А те страхливо я поглеждаха и я прогонваха в душата си. Сякаш за да не ги последва и тях оная черна прокоба, сполетяла клетата смъртница.

След погребението в бедната стаичка се събраха неколцина от най-приближените на починалата роднини и като хапнаха, обърнаха по някоя чашка червено винце. Дали заради домашната му гъстота, дали заради изпуснатото напрежение отпуснаха и душата и развързаха езици. Чу се смях, даже най-големия зевзек каза и няколко смешни случки. Изведнъж напрежението изчезна и сякаш забравиха за починалата. Макар поверието да гласеше, че душата ѝ е още с тях, те знаеха, че тя няма да има нищо против да се поразвеселят и дори ще се зарадва да ги види спокойни и весели.

Само черната птица остана да се вие под сърдитите облаци и да ги възпира да излеят сръднята си над бедните къщици. Повъртя се, прелетя още няколко пъти и като видя, че всичко си е по старому отлетя нанякъде.