автор: ma_gi

ХVI

Когато Радея се събуди, слънцето все още не се беше показало съвсем, ала нощта вече си беше тръгнала, а заедно с нея и необяснимите ѝ страхове. Но на тяхно място се надигаше негодуванието.
- Не е честно! – промърмори докато потреперваше от допира на
хладния под до босите ѝ стъпала.
Бавно се изправи, наметна се и се загледа през отворения прозорец. Красота, хармония и спокойствие докъдето погледа ти стига. Къщите, сгушени в зеленината на дърветата бяха на достатъчно разстояние една от друга, та обитателите им да се чувстват спокойни и заниманията им да не пречат на останалите. Колкото и да напрягаше слуха си, единственото, което човек можеше да чуе беше птичето надпяване.
Обикновено това ѝ доставяше огромно удоволствие, но не и сега.
-Не е честно! – отново повтори предишните си думи Радея.
Веднъж вече беше жертвала любовта си. Животът ѝ тук и сега трябваше да е наградата. Спокойствие, дом и любимият мъж.
Трябваше!
А вместо това тя отново доброволно се отказа от него.
И тази жена – Ел, която внезапно се беше появила в живота им. Вярно, че Радея вече беше дала съгласието си, но не мислеше, че всичко ще започне толкова скоро.
- Добро утро, мила моя! – поздрави я от вратата на стаята
Постимус – Всичко наред ли е?
- Добро утро! Да, мисля че всичко е наред. Поне нищо не
подсказва в градчето да се е случило нещо по-различно от друг път – опита се да се пошегува младата жена.
- Виждаш ми се нещо омърлушена днес. Прости старческото ми
любопитство, но не съм свикнал да те виждам такава. Дано не съм те изплашил прекалено снощи.
Двамата бяха говорили дълго за бурята, за прохода под библиотеката, за тайнственото изчезване на ценната книга, за онова място, което всички наричаха Сянката и сега се чудеше дали не беше прекалил и не я беше уплашил напразно. Наистина случиха им се странни неща, но не трябваше да се безпокоят излишно. Те наистина не знаеха как да се държат в ситуация, с която не бяха свикнали.
И онова необяснимо присъствие.
- Как ли са прекарали нощта нашите приятели? Дали вече са на
крак или все още се излежават? – опита се да разведри атмосферата, но Радея не му отговори.
Забелязал бе промененото ѝ настроение още вчера, но не искаше да я разпитва. Постимус беше редовен посетител в библиотеката и от погледа му не бяха убягнали нежните погледи и двусмислени думи, които приятелите му си разменяха, когато си мислеха, че няма никой наоколо. До вчера щеше да се закълне, че много скоро двамата ще заживеят заедно. Но след пристигането на новата им позната, вече не беше сигурен. А и не беше негова работа.
- Ще трябва да тръгвам – прекъсна размишленията му Радея – ти
остани колкото искаш. Сигурно има останал още чай, друго не мога да ти предложа.
- Не се притеснявай за мен, мила моя – усмихна се с една от
обезоръжаващите си усмивки нейният гост – ще тръгна с теб, че и мен ме чакат сума неща за вършене. Аз съм готов, ти се приготви спокойно, ще те изчакам в градината.
- Не, не е необходимо. Аз ще отида в библиотеката да потърся тази
книга, която ми описа, няма как просто да изчезне. А и се чувствам донякъде виновна, нали аз отговарям за книгите. Както виждаш сме в различни посоки и няма смисъл да ме чакаш.
- Ще намина по някое време да видя каква сме я свършили вчера с
мокрите книги, а и да потърся и аз с теб. Зрението ми не е остро както преди и е съвсем възможно просто да не съм я видял.
- Добре – усмихна му се Радея – знам, че няма да ме оставиш
намира. Но не се притеснявай за мен, не съм толкова безпомощна колкото ти изглеждам.
Той направи престорено обидена физиономия, махна ѝ за довиждане и излезе. Никак не му се щеше да я оставя сама, но трябваше да свърши това – онова. А и длъжен беше да съобщи за изчезването на книгата.
След като Постимус излезе, Радея надникна в стаята за гости, за да види дали трябва да я оправи, но мъжът беше оправил леглото и всичко си беше на мястото, затова тя огледа набързо кухнята, където бяха стояли снощи, прибра чашите от масата в мивката и се запъти към входната врата.
Преди да излезе хвърли още един бърз поглед на дома си. Беше го подредила с толкова любов и с мисълта, че някой ден двамата с Рамус ще бъдат заедно в него. А сега ѝ изглеждаше тъжен и самотен като самата нея.
Затвори вратата. Погледна към дома на новата си съседка. Естествено нищо не се виждаше от това разстояние. За миг се поколеба дали да не отиде да види няма ли да мерне Рамус някъде из градината или да не надникне през някой прозорец. Входните врати не се заключваха и ако беше достатъчно тиха, можеше да не я усетят. Но после отпъди тази мисъл и се запъти към библиотеката.