автор: admiral

Двама пешеходци, баща и син, набирали височина по пътя сред полегатите склонове на габровския Балкан. Продали били стоката на пазара, бая пари прибрал старият в пояса, та всичките дисаги оставил на младия да ги носи. Пътят на връщане до селото им се струвал дважди по-дълъг, шаячните дрехи дважди по-тежки, следобедът бил жегав и стомасите им празни.
Привечер, на половин път сред дърветата около реката изникнала старата кебапчийница с мърлявите и протъркани бели покривки върху масите наредени под етернита. Откъде набирала клиентите си сред тази пустош никой не знаел, само славата на вкусните ѝ мръвки се носела навред.
Спрели двамата за малко да починат, огледал бащата празното още заведение, помислил.
– Вър`и подире ми – рекъл през рамо на момчето, пристъпил до крайната маса и приседнал на теферич.
Сервитьорът се завтекъл навън, но като огледал новопристигналите съобразил, че от тези посетители суха пара няма да види и се запътил към нажежената скара да метне кюфтетата. Начаса над жаравата се разцвъркало и разпушило.
Като че ли дочули този зов се появили и първите посетители. Няколко коли спрели до реката и от тях се изсипали весели компании облечени по градски. Масите наоколо започнали да се пълнят с хора и глъчка. Заведението заработило под пълна пара, сервитьорът припкал между столовете, а гостите не се уморявали да поддържат оборота от ядене и пиене, наздравици се разнесли из въздуха.
Гледали двамата пътници този странен паралелен свят на разхищение, с презрение в погледа старият и с тиха завист в очите младият. По едно време бащата се присегнал към дисагите, развързал ги, измъкнал оттам хляба и лука и подал на момчето. След това придърпал солницата и я наместил между двамата.
Пъхнал синът лука в солта и нагънал комата, ама от скарата такъв аромат се носел, че хлябът на трици ставал в устата му, дъвчеш, дъвчеш, ама не можеш преглътна. Пък и на тези години снагата с мъжки сили не се наливала само от хляб, искало си и друго. Въртял се младият, оглеждал се жално, пък не изтраял:
– Татко – предпазливо започнал той, – сички ядът кюфтетъ.
Старият мълчал и намръщено продължавал да топи лука в солницата и да дъвче сухия хляб. След малко сервитьорът профучал с пълна табла покрай тях и подобно изтребител оставил след себе си още една греховно-изкусителна диря от дъх на гореща мръвка.
– Татко, бе – престрашило се пак момчето. – Виж, бе, сичкити ядът кюфтетъ.
– Шъ ядът, ами! – мрачно се обадил накрая старият. – Кът` ни съ садили лук, хайлазите му с хайлази!