автор: IliaNikolov

Обичам си лелите. Много си ги обичам – те са едни такива мили, щедри, добрички.
Нооо, понякога се държат доста странно.
Искам да поясня.
Когато синът ми поотрасна и роднините ми запристигаха на гости за да видят наследника на рода, естествено моите лели бяха първи.
Разбира се донесоха подаръци и в допълнение шоколадчета. Именно виждайки шоколадчетата, синчето отвори ей такива очи и веднага посегна към тях. Излапа едно шоколадче и се омаца до ушите, а лелите буквално пищяха от кеф.
Успях да го опазя от останалите лакомства и ги замолих:
- Лелички мои, недейте да носите такива неща, малък е още, не може да проумее кое е полезно за него и кое не е, по – добре нищо не носете.
Леличките се опулиха:
- Илийчо, леля, ма как може такова нещо? Че той ни е едничък, как няма да му донесем шоколадчета! Да не говориш такива работи, не е хубаво така.
Замълчах си. Какво друго ми оставаше?
Мина известно време. Синчето растеше, пъхаше се навсякъде и беше вечно гладен. С триста зора успях да намаля шоколадчетата, сведох ги до една плочка на едно ядене. Научих го да яде черен шоколад, че то, млечния, шоколад ли е.
Леличките често ни идваха на гости, носеха на момченцето играчки, радваха му се, играеха си с него и бяха много щастливи. Синът ми също.
Един ден едната от тях ми заяви, докато сестра и кимаше одобрително:
- Илийчо, леля, да ме извиняваш, но ще ти кажа нещо, което няма да ти хареса: синчето ти е
понапълняло, я какви дебели краченца е засукало, много шоколад явно му даваш, поспри се малко.
Помислих, че нещо не съм чул правилно.
- Чакайте малко, лелички мили мои, аз ли му давам шоколадчета? Не бяхте ли вие, тези които му ги носехте всеки път, когато идвахте да го видите? Доколкото си спомням, даже ви помолих учтиво да не носите толкова много шоколадчета.
Че като писнаха и двете в един глас:
- Илийчо, ма това ти ли си, леля? Не е възможно ти да говориш такива думи на нас, които сме те отгледали от ей такъв! Леле, леле, да беше жива майка ти, да те чуе какви ги приказваш…
Тук и двете майчини сестри се разплакаха и разхълцаха.
Успях някак си да ги успокоя. Естествено, с цената на самокритика и разкаяние. Можех ли да сторя нещо друго?
Леличките продължиха да идват, но някак си като че ли поохладняха към мен. Обаче престанаха да носят шоколадчета, носеха банани, ябълки, портокали…
Междувременно, научих сина си да яде фурми.