автор: Bademka

В едно далечно село, наречено Калинка, живеела една стара и неомъжена мома. Тя била толкова злобна, че не виждала нищо пред себе си. Мислела се за най-добра във всичко, за единствената най-умна и най-можеща.
Пък истината била съвсем друга - всички й се подигравали и я сочели с пръст, заради егото, което тя си надула, заради некултурното й възпитание и заради махленския й речник. Колкото повече се надувала, толкова повече хората странели от нея. Така тя се чувствала още по-сама, защото нямала нито семейство, ни куче, ни котка. Напълно безполезна на обществото, но по цял ден се опитвала да свири на пианото си и да пее някакви песни, като по този начин само плашела хората в селото. Всички й казвали колко зле звучи, как не можела и две ноти да изкара, че само вие, а тя продължавала да се удря в гърдите, че била нотно грамотна и си измисляла как някога била учителка по музика. Много я било яд на изкуствения интелект, защото виждала как той пее като професионалист, а тя не може да докара това ниво на пеене, нито на свирене. Пишела разни нескопосани стихове, с които плюела по съседите си в селото, по останалите поети и ги пускала в интернет, с надеждата да стане център на внимание. Никой обаче не й ги четял, никой не й обръщал внимание, защото всички виждали колко злоба и омраза има в тези й думи. Дори си измислила прякор - секирата... Мислила си, че така ще бъде много интересна, но освен да обижда и да клюкари неверни неща нищо друго не можела. Оказало се, че секирата й била толкова тъпа, та само ако я духнеш и падала... Имала две деца, които наричала "Два камъка на шията". Всички знаем, че камъните тежат, вероятно това й е тежест, но нека не коментираме тази й странност. Никой обаче не знае кой е баща им , защо тя няма съпруг. Всички се чудели и маели единствено на огромното й его и махленския й речник, никой не го интересувал нейното минало.
Един ден през селото минал един човек на име Иван. Той се спрял до нея, докато тя била седнала тъжна на една пейка в парка. Погледнал я учудено и й казал:
- Знаеш ли, че гласът ти не плаши хората, защото е фалшив...
Тя се почудила и го попитала:
- А защо?
- Гласът ти не плаши хората , защото е фалшив, а защото в него има омраза и няма нито любов, нито обич. Песента е изкуство, а ти я използваш за да обиждаш останалите и това плаши хората, а не че пееш фалшиво.

Тя замълчала за пръв път в живота си, осъзнавайки, че титлите които си е сложила и "секирата", която е размахвала, са отсекли само нейната гордост и нейните възможности да бъде сред другите хора. Прибрала се вкъщи тъжна и замислена. Седнала на леглото и се замислила. Осъзнала, че истинското изкуство не се ражда от желанието да си над всички, а от смирението да бъдеш заедно с тях, да почиташ и уважаваш останалите, които също творят. Тя разбрала, че най-тежкия камък не са децата й, а нейната гордост, нейното его, което я дърпа надолу, докато всички останали летят.
Но въпреки това след няколко дни тя отново подхванала старата песен на нов глас. Нищо не можело да я спре да пише обидни стихове по съседите си и да измисля лъжливи клевети по техен адрес.

Оттогава в село Калинка казват "Не си остри сечивото, за да грееш, а си изглади душата, за да пееш".