автор: se4ivotonasekirata

Едно сечиво, само на края на гората захвърлено останало само. Малцина го използвали, повечето използвали чужда съвременна техника. Така си въобразявали, че качество давали. Валентинчо-слугинчо и няколко стари моми от селото Кратунско се дразнели най-много. Нямало кой да изкопае една дупка и да погребе това желязо.
Ден и нощ ги мъчела тази мисъл. Но имало и едно нещо по-страшно, което ги убивало всеки ден. Не можели нощите да спят. Те хвърляли толкова много пари за чуждото, модерното, а нищо не ставало. Повечето хора не разбирали от такава сложна чужда техника. Питали се тези няколко заблудени и още доста около тях как може това желязо да има толкова много сила, здравина и неуморност. Как може хората да допират до него и да избягват чуждата модерна техника. Откъде вадело това чувство, тази страст и топлина. Нямало спиране. Не могли да се примирят. Сечивото е самобитно, българско. И това дразнело. Решили накрая да измислят хитрина. Наклепали го с ...на. Намерили се добри хора и го изчистили, лъснали. Стоплили душата на сечивото и то блеснало с по-голяма сила. Тогава решили, че трябва да се отърват директно от него. Не знаели колко години живее едно желязо в пръстта, но решили и започнали да копаят трап. Сечивото било добродушно и не очаквало чак такава силна злоба, че да посегнат на живота му. Но освен, че била силна злобата не идвала само от едно две места. Разбрало сечивото, че гората е продадена и в нея влизат всякакви. Разбрало, че ще бъде закопано живо. Топлата му душа щяла да изстива в пръстта. Опитало се да плаче, но се сетило, че може да ръждяса. Намерило сили в себе си и си откъснало старата дървена дръжка. Не му трябвала. Изместило се на юг и погледнало слънцето право в очите. Слънцето се усмихнало и го обляло със светлина и топлина. Сечивото все повече и повече лъщяло. Една сутрин го събудила пееща птица кацнала до него. То забелязало, че блести по по друг начин. Желязото в него станала стомана. Слънцето се усмихвало от небето и се радвало на сечивото, което блестяло с цялата си сила. Но хората, които го обичали били прогонени далече, много далече. Минал дървар и се спрял пред светещото от лъскавина сечиво. Занесъл го в къщи и му направил нова дръжка. Всеки ден излизайки в гората вземал със себе си сечивото. Толкова свикнал с него, че в къщи го поставял до леглото си. Първо в сънищата си, после в действителност дърварят забогатял. Забравил за сечивото и заминал в града. Подарил сечивото на един ковач. Ковачът се чудил какво да прави с него. Дожаляло му да го претопява и го скрил сред доста други стари сечива. Дошли години на мор и суша, беднотия и глад. Хората нямали пари и за хляб. Гората била близо, но нямало с какво да секат. Вносната модерна техника се потрошила, нямали пари да я поддържат. Намерили дърваря и заедно с него отишли при ковача. Помолили го да им даде сечивото. Ковачът се размислил и отсякъл:
- Когато сечивото ви вършеше работа вие го захвърлихте. Сега няма да ви го дам, защото знам, че ще го убиете. Извадил сечивото, лъснал го и то пак заблестяло.
Излизал редовно в гората с него и така спасил семейството си от студа, който сковавал всичко наоколо. Лошите хора зъзнели и си спомняли за времето, когато се подиграли със сечивото. Плачели неутешимо, но вече било късно. Сечивото принадлежало на добрите, обичало тях.

автор Анита Христова Трифонова