автор: ma_gi

IX

- Така е – погледна го ангелът – сърцето ти познава тези мисли, вече разговарях с него. Това беше жената, отредена ти за този живот.
- Защо „беше”, вече не е ли?
- Нещата се промениха. Никой не знае как ще се развият нататък, а и решихме, че трябва да имате възможно най-голямо право на избор...
- Не всички се съгласиха – гласът на Уриил прекъсна обясненията на ангела – някои от нас не вяват в способността на хората да отстояват Божията воля, когато Луцифер е на свобода! Сега човешките слабости отново ще надделеят и наистина никой не може да знае кой път ще изберат човеците.
- Нека не избързваме с преценката си и да се доверим на Този, който единствен знае всичко!
Макар и по-низш по йерархия, ангелът си позволяваше да говори така с младия архангел, защото беше по-вещ в човешките чувства, способности и мисли, тъй като повече пъти се беше прераждал на земята.
- Не вярвам, че появата на Луцифер може да доведе до нещо добро – не отстъпваше архангелът, но все пак се отдалечи с подобаващо уважение.
- Небето прилича на разбунен кошер – замислено промълви ангелът – а на земята сякаш нищо не говори за промяната.
- Имаше буря, а уредите не можаха да я предскажат – сякаш на себе си промълви Рамус – Но това едва ли е нещо важно.
- Буря ли? – оживи се небесният страж – пропуснал съм я.
И още по-замислено промърмори сякаш на себе си:
- Започва се!


Х

Рамус нямаше време да го попита какво започва.
Слънцето се промушваше през прозореца, там, където снощи проблясваха светкавиците и упорито го подканяше да отвори очи.
Трябваше да става. Трябваше да разбере защо уредите не бяха предвидили снощната буря и да пресметне пораженията, които беше нанесла върху земеделските култури в района...
Бързо скочи от леглото и изведнъж осъзна, че това не бе позната атмосфера на неговия дом.
„ Радея!”
Спомни си всичко - топлината от чая и от очите ѝ, студените дъждовни капки, светкавицата, разцепила небето и съзнанието му... Ел...
„Господи, Ел! - къде ли я беше сварила бурята? - Боже, нека е добре! ”
Работата щеше да почака.
Всичко можеше да почака!
Всичко, освен нея!
Рамус започна трескаво да се облича.
- Добро утро!
Радея изглеждаше великолепно в бялата си памучна домашна роба. Отвореният прозорец отразяваше един слънчев лъч, който си играеше с трапчинките на бузите ѝ, слизаше на устните ѝ и караше очите и да изглеждат още по-сини.
- Същински ангел! – не успя да скрие възхищението си той
- Благодаря, но сигурен ли си, че вече си буден? Да не би да ти се привиждат образи от сънищата ти? – както винаги духовито се измъкна от комплиментите му – Чаят ми си беше просто чай, а не напитката на боговете. А и стаята за гости си е свободна, така че не съм ангелът-спасител, който ти се привижда – очите ѝ се спряха на набързо изхлузения върху пода халат , наведе се и грижливо го сгъна - нещо, което щеше да остане с нея, когато Рамус си тръгне, което щеше да запази за известно време отпечатъка на тялото му, аромата на кожата му, на мократа му коса...
- Ти наистина си ангел, дори да не си го признаваш – усмихна се той и изведнъж сякаш забрави, че бързаше – а ако сега ме нахраниш, автоматично ще те повиша в архангел.
Доближи се близо нея.
Опасно близо!
- Съжалявам, но обикновено не закусвам, а и по-добре е да тръгваш, за да не закъснееш. Имаш отговорна работа, много неща зависят от теб. А и всички ще искат да разберат каква беше тази буря. Още повече, щом казваш, че уредите не са я засякли.
„Права е!” – съгласи се в себе си Рамус. А и някак не беше редно да изостави колегите си точно сега. И не вървеше да се изтърси толкова рано в дома на Ел. Щеше да го направи по-късно следобед. А и тя сигурно е добре. Вярно, че бе едва третата ѝ нощ в градчето, но какво можеше да ѝ се случи тук? Хората бяха мили, познаваха се, почти контролираха овладените природни сили. Повечето му жители бяха изявени творци, имаше няколко учители и членове на земното правителство. Всички бяха духовно свързани и цареше атмосфера на мир и разбирателство. Както впрочем и на цялата планета.
Е, чувал беше за онези места в Сянката, които все още бяха обитавани от нееволюирали човеци, но това, в спокойствието на градчето, му се струваше като мит или мрачна легенда.
Поуспокоил съвестта си, той се наведе към Радея и нежно я целуна по челото.
- Благодаря, Радея, ти си добър приятел!
„Тръгвай си! – молеше се тя наум – За Бога, върви си!”
Цялото ѝ тяло трепереше. От бушуващите в душата ѝ чувства, от прокрадващите се пагубни мисли, от надигащото се желание.
Рязко отстъпи назад.
„Прекалено бързо се отдръпна – помисли си Рамус – сигурно ѝ е неприятно!”
Това малко го засегна и изведнъж страшно му се прииска да я вземе в обятията си, да опита устните ѝ, да докосне почти прозрачната ѝ порцеланова кожа, нежно да я положи върху все още пазещото топлината на тялото му, легло...
„Ама какво ми става?” – не разбираше раздвоението, което го беше завладяло.
Ел определено го вълнуваше, предизвикваше страстните му помисли, събуждаше мъжката му сила, разливаше огън по вените му... но Радея – тя извикваше най-доброто у него, искаше да я докосва, да вдишва аромата на русите ѝ къдрици, да я защитава, да я пази...От какво? Не знаеше, ала двете противоположни чувства се сблъскваха за кой ли път от снощното му нахлуване в дома ѝ...

... А в сянката на катедралната фасада Луцифер тържествуващо се усмихваше:
- Да, започна се!