автор: ma_gi

VІ

Рамус бързаше към къщи.
Нетърпеливите му движения, съпроводени от отнесения му поглед, биха учудили всеки, който го познаваше.
Завладян от някакво странно чувство, той, уж беше себе си, а сякаш някой друг, като в просъница, извършваше необходимите действия, докато истинското му аз, отделено от тялото, в едно различно и особено място, преповтаряше на ум снощната случка, наслаждаваше се на детайлите, опитваше се да задържи колкото се може по-дълго образи и картини…
Желанието му, да види Ел, все повече се засилваше.
Отказа се от първоначалното си намерение да се прибере и после да я потърси и кривна в уличката, която водеше към дома й.
- Ел – извика името ѝ, когато стигна пред градинската порта – тук ли си?
Почака малко, преди отново да я повика:
- Ел!
Никой не му отговори.
Натисна леко дръжката и вратата се отвори. Рамус влезе и се заоглежда.
Ел не се виждаше и той се запъти към пейката, където бяха седели снощи. Щеше да я почака. Където и да беше, тя щеше да се прибере преди да мръкне. Никой в градчето не се скиташе навън след залез. Вярно, че беше тук едва отскоро и навярно животът ѝ в мегаполиса е бил съвсем различен, но и тя трябваше да се съобразява с правилата, като всички останали.
Странно беше да наблюдава залеза от това място. Да седи отново на пейката, която сякаш още пазеше снощния спомен и около която напрежението от неизречените желания, все още, се усещаха съвсем ясно.
Страхотно би било и сега тя да е до него и заедно да наблюдават залязващото слънце, да вдишва аромата на косите ѝ, на кожата ѝ, да се опитва да отгатне значението на загадъчната ѝ полуусмивка…
Мислите за тази жена, сякаш бяха наелектризирани заредени частици, които препускаха все по-бясно и предаваха импулсите си на всяка негова клетка. Електричеството, породено от тях, раждаше непознати тръпки, които разтърсваха тялото му и колкото и да се опитваше, не можеше да ги овладее. Сърцето му не смогваше да укроти лудия им ритъм и енергията им преминаваше във въздуха, който щеше да се взриви от покачващото се напрежение…

…Бурята започна изведнъж. Вятърът рязко се усили и струпа черни облаци над притихналото градче. Клоните на дърветата се заизвиваха под невидимата му груба ласка, а слънцето, което до преди малко, бавно приключваше царствената си обиколка, сякаш внезапно потъна и изчезна. Тъмнината погълна всичко наоколо и единствената светлина, беше тази от проблясващите в далечината светкавици.
Неясна тревога смени копнежа му по жената, която цял ден занимаваше мислите му.
Къде беше тя, по дяволите?
Рамус се опита да се отърси от емоциите и трезво да прецени силата на разразяващата се стихия. Трябваше да побърза и да я изпревари.
„ Странно – помисли си той - прогнозите на измервателните уреди не вещаеха буря.” А може би, днешното му, полусънно, състояние през целия ден, беше пропуснало предупреждението им? Едва ли! Бурите бяха такава рядкост, че все нещо трябваше да си спомня. А и инсталираният нов софтуер не даваше грешки!
Освен, ако…
Поредната светкавица разцепи отново небето. Синкавата ѝ светлина прогони за кратко лепкавия мрак около и вътре в него…

Нещо беше разгневило Ра, бащата на боговете, кобрата на севера, която пазеше народа му от палещите лъчи на слънцето.
Уаджет - окото на Ра, изригваше пламъци и изгаряше с небесния си огън.
Пресъхнаха сълзите на Изида и оттегляше се Нил все по-навътре, отнасяйки със себе си плодородието и живота.
Отвърна очи Анубис, този, който отваря пътища и луташе се напразно народът му.
Замлъкна Тот и нямаше вече кой да изцелява немощните…
Суша изпепели посевите и мор покоси добитъка.
Обезвериха се хората - гладни бяха! Все по-често говореха за препълнените дворцови житници, а за небивалия гняв на боговете, виняха Клеопатра…
Много грехове тегнеха на красивите рамене на египетската царица, но този беше най-ужасният.
Нямаше в сърцето на Клеопатра място за сестринска обич. Гордостта и съперничеството бяха замъглили разсъдъка ѝ. И дала бе ухо на дворцовите клюки. А шушукаха приближените ѝ, че от известно време, Марк Антоний, все по-често търси компанията на Арсиное.
Красива беше по-малката сестра на царицата, но по-важно беше, че притежаваше непокварена душа. Не залиташе като нея по слава и богатство. Често я виждаха извън стените на двореца да разговаря с обикновените хора, да помага на тези, към които боговете не бяха тъй благосклонни. И ако красотата и интереса на любимия си, Клеопатра можеше да прости, популярността на сестра ѝ сред народа, беше непростима.
И започна да крои планове, да търси жреци и знахари, да подкупва войните си, та да я отърват от нея. Но обичаха я хората и предпочитаха да се изправят срещу гнева на Клеопатра, отколкото да навредят на Арсиное.
Дойде и при него египетската царица. С кола, пълна с дарове, искаше да измоли от Имхотеп някоя тайна отвара, дето да премахне съперницата ѝ.
Прочул се беше вече великият жрец на Ра с познанията си по медицина. От близо и далеч идваха при него хора да дирят изцеление. Не връщаше никого Имхотеп, еднакво ценен за него беше както царския, тъй и живота на последния роб в Египет.
Отказа.
Дал бе обет, да помага, не да вреди и убива.
И друга причина за отказа си имаше жрецът – спечелила бе сърцето му Арсиное. Помагаше му с болните и утешаваше страдащите. Знаеше много за болестите и за лекарствата. Сближиха се покрай общите си занимания и припламна искрата на любовта в сърцата им.
Само на нея беше разказал за странния си сън, който продължаваше да го измъчва. Майстор в тълкуването на сънища беше Имхотеп и добре разбираше за какво го предупреждаваха боговете. Не му даваше мира картината, която видя в съня си - ято кръжащи гарвани летят над заспали агнета, седем гарвана се спускат рязко надолу, а после се стрелват към тъмни, неподвижни облаци, кобра с кралска корона пълзи към агнетата, светкавица поразява кобрата и короната избухва в пламъци…
Седемгодишна суша вещаеше сънят му, която идеше да поквари и разори Египет.
И решение за прекратяване на надвисналата опасност имаше в него – курбан за омилостивяването на боговете. Курбан от царския род трябваше да се даде.
Но не той щеше да е този, който да отнеме живот, клел се беше и щеше да спази клетвата си, макар страданието на народа му да го измъчваше все повече и едно необяснимо предчувствие за беда да беше свило гнездо в сърцето му...
- Забави се, Арсиное – укорително погледна любимата си жрецът – притесних се за теб, че имаш могъщ враг.
- И могъщ покровител също – успокои го тя – Но каквото е писано, то ще стане, никой не може да се опълчи на волята на боговете. И ти не можеш, Имхотеп.
- Така е. Но не забравяй, че на покровителя ти, мога!
- Сънят не ти дава мира, нали? Прекалено подозрителен си станал напоследък. Забавих се, защото дойдоха пратеници от Рим. Довечера ще има пир, организиран от сестра ми в тяхна чест.
- Пир, когато народът гладува…
- Не ми е приятно и на мен, но Марк Антоний изрично настоя да присъствам.
- Аха! Марк Антоний! Нямам доверие на римлянина.
- Ревнуваш. И ти си повярвал на клюките…
Не му убягна горчивината в гласа ѝ.
- Не, не съм, но коварни са римляните и никога не знаеш кога интересът им ще изисква прерязано гърло или отрова. Прочути отровители има Рим, а и убийците му са навсякъде…
- Прекалено си загрижен – прекъсна го Арсиное - не съм чак толкова опасна за римлянина, нито за Клеопатра, че да искат смъртта ми.
Не ѝ беше казал за царската визита. Спести ѝ мъката от сестринската ненавист.
- Народът те обича и вини Клеопатра за сушата. Може да избухнат размирици. Моля те, обещай ми да бъдеш внимателна!…
…Само ако знаеше!
Но от къде можеше да знае за отварата от опиум, бучиниш и сама китка, донесена в двореца от Рим?
Поставила бе ребром въпроса царицата и за да ѝ докаже любовта си, съгласил се беше Марк Антоний на убийство.
- Арсиное е мъртва! Мъртва е! – повтаряше робът Кайа – Опитах всички ястия… и виното… всичко… само даровете на римския император не ми позволиха… забрани ми Марк Антоний… каза, че ще е обида за Рим…А сега тя е мъртва!
Неговата Арсиное! Убили я бяха. И той беше безсилен пред волята на боговете…
Кръвта забушува във вените му. Замъгли мислите му. Болката беше толкова силна, че нажежаваше още повече жалкото подобие на въздух. А той не стигаше до дробовете му. Изхриптя, полагайки нечовешки усилия да вдиша. Полека се свлече на горещия пясък. После вдигна глава към небето, а очите му мятаха мълнии.
- О, Озирисе - господарю на светлината, Изида - могъща майко и ти Хорусе - господарю на битките! Мъртво е от днес сърцето ми и друг ще е вече обета ми! Кълна се, няма да останат ненаказани убийците на Арсиное! Чуваш ли ме, могъщи Ра?! Кръвта ми зове за отмъщение! Няма я! Нея я няма!...
Черни облаци покриха небето, светкавици прорязаха горещия въздух и едри капки дъжд затрополиха по сухата земя.
Свърши се!
Обетът беше даден, курбанът беше обещан и волята на боговете щеше да бъде изпълнена…

Рамус се опомни.
Отрезвиха го, блъскащите се в лицето му, капки.
Имхотеп можеше да предизвиква стихиите и Рамус ЗНАЕШЕ това.
Но тук никой не използваше силата.
До днес.
Непознатата Ел, беше познатата Арсиное. Нещо бе предизвикало Имхотеп да се появи от миналото и да напомни на Рамус за нея.
Сега разбираше всичко - непреодолимото желание да бъде близо до Ел, непознатите чувства, които го завладяха, откакто я срещна, бурята, отразяваща бушуващите в душата му емоции, стихията, противопоставяща се на правилата…
Имхотеп намери отново своята Арсиное и нямаше да позволи на Рамус да я остави просто да изчезне – любовта не признаваше ограничения! Нито в пространството, нито във времето, нито в живота, нито в смъртта!
Любовта продължава вечно и няма сила, която да я спре!